Ан Райс - Полунощ 2

Ъруин Дандрич съобщавал, че старите приятели на Стела се опитвали да навестят момичето от време на време, но винаги били отпращани. «Никой не може да проникне покрай Нанси или чернокожата прислужница, леля Естер», писал Дандрич на нашите детективи в Лондон. «Говори се, че Анта е истински затворник в онази къща.»

Освен тези откъслечни сведения не знаем абсолютно нищо друго за Анта в периода 1930-1938 година. Като че ли и никой от семейството не знае повече. Със сигурност обаче можем да заключим, че тогава Лашър е виждан по-често, отколкото в предходните десетилетия.

Всъщност хората, видели Лашър, били толкова много, че нашите детективи вече започвали просто да изпращат подобни кратки бележки: «Прислужница на Трета улица казва, че е видяла Анта и мъжът да вървят заедно». Или: «Жена от Първа и Притама видяла Анта да стои под дъба и да говори с мъжа».

Къщата на Първа улица сега била обгърната от атмосфера на злокобна тайнственост дори за наследниците на Реми Мейфеър и на братята и сестрите на Сузет, които навремето били доста близки със семейството.

Тогава, през април 1938 година, съседите станали свидетели на жестока семейна кавга на Първа улица. Чули викове, прозорци се чупели, и накрая една разярена млада жена, която стискала само дамска чанта изтичала от предната порта към Сейнт Чарлз авеню. Няма съмнение, че това е била Анта. Дори съседите знаят само толкова. Те гледали иззад дантелените пердета как една полицейска кола спряла само минути след това и Карлота излязла на тротоара да говори с двама полицаи, които потеглили веднага с виещи сирени, явно за да хванат избягалото момиче.

Същата нощ роднините от Ню Йорк получили телефонни обаждания от Карлота, която ги информирала, че Анта е избягала от дома си и е тръгнала за Манхатън. Дали биха помогнали да бъде намерена? Това били същите онези нюйоркски братовчеди. Те се обадили на други братовчеди. След няколко дни Ъруин Дандрич писал до Лондон, че «горката малка Анта предприела бягство от затвора». Избягала към Ню Йорк сити. Но докъде ли щяла да стигне? Е, не стигнала много далече.

Няколко месеца никой не знаел къде е Анта Мейфеър. Полицията, частните детективи и роднини не можели да открият и следа от нея. Карлота ходила три пъти до Ню Йорк и обещала голяма награда на всеки в тамошната полиция, който и? предложел помощта си. Тя се обадила и на Аманда Грейди Мейфеър, която току-що била напуснала съпруга си Кортланд, и директно я заплашила.

По-късно Аманда казала на един наш агент «под прикритие» във висшето общество следното: «Тя е просто кошмарна. Помоли ме да обядваме заедно в «Уолдорф». Е, на мен, разбира се, не ми се искаше. Все едно да влезеш в клетката на гладен лъв. Но знаех, че е много разстроена заради Анта и ми се прииска да и? кажа какво мисля. Исках да и? кажа, че тя я е отблъснала и че не е трябвало да изолира така бедното момиче от чичовците му и от братовчедите, които го обичат.

Но щом седнах на масата, тя веднага започна да ме заплашва: «Аманда, искам да ти кажа, че ако си скрила Анта, мога да ти създам неприятности, за каквито изобщо не си сънувала». Прищя ми се да плисна чашата си в лицето и?. Бях бясна. Казах и?: «Карлота Мейфеър, вече не искам да говориш с мен, да ми се обаждаш, да ми пишеш или да идваш в дома ми. Достатъчно те търпях в Ню Орлиънс. Достатъчно търпях онова, което твоето семейство причини на Пиърс и на Кортланд. Никога, ама никога не се приближавай до мен». Имах чувството, че от ушите ми излиза пушек, когато си тръгнах от «Уолдорф». Но да ви кажа, това си е характерно за Карлота. Тя започва да обвинява човек още щом го види. Прави го от години. Така нямаш никакъв шанс сам да я обвиниш в нещо».

През зимата на 1939 година нашите разследващи открили Анта по съвсем прост начин. На една рутинна среща с Евън Невил Илейн Барет, нашата изследователка на вещерството, изказала предположението, че Анта сигурно е финансирала бягството си с прочутите бижута и златни монети на Мейфеър. Защо да не проверим в магазините в Ню Йорк дали подобни неща не са продавани на безценица? Анта била открита до месец.

Всъщност тя бе продавала редки и много ценни златни монети, за да се издържа след пристигането си през 1938 година. Всеки нумизмат в Ню Йорк я познавал - красива млада жена с добри маниери и очарователна усмивка, която винаги носела изключително редки монети от семейната колекция във Вирджиния.

«Отначало си помислих, че са крадени - казва един от търговците. - Бяха три от най-прекрасните френски монети, които съм виждал. Дадох и? цена с пъти по-ниска от истинската и зачаках. Но не се случи абсолютно нищо. Когато ги продадох, и? запазих процент. Тя ми донесе няколко прекрасни римски монети и аз и? платих цялата цена. Сега идва редовно. Предпочитам да купувам от нея, отколкото от останалите, които идват при мен. Само това мога да ви кажа.»