Ан Райс - Полунощ 2

Било съвсем лесно да проследим Анта от един от тези магазини до голям апартамент на Кристофър стрийт в Гринич Вилидж, където тя живееше с Шон Лейси - красив млад мъж с ирландско потекло, смятан за многообещаващ художник, който даже бе изложил някои от работите си и бе получил одобрението на критиката. Самата Анта бе станала писателка. Всеки в сградата и на цялата улица познавал младата двойка. Нашите детективи събрали тонове информация само за един ден.

Приятелите им казали, че Анта е единствената подкрепа на Шон. Тя му купувала каквото пожелаел, а той се отнасял с нея като с кралица. «Нарича я Южняшката ми красавица и прави всичко за нея. Но как иначе?» Апартаментът бил «прекрасно местенце», пълно с лавици с книги чак до тавана и големи стари и удобни тапицирани кресла.

«Шон никога не е рисувал толкова добре. Направи и? три портрета, и всичките много интересни. А нейната пишеща машина се чува постоянно. Доколкото чух, е продала един разказ на малко литературно списание в Охайо. Дори направиха парти по случая. Беше толкова щастлива. Наистина, малко е наивна. Но все пак е сладко дете.»

«От нея ще стане добър писател, ако започне да пише за онова, което познава - казала в един бар някаква млада жена, която твърдяла, че навремето била любовница на Шон. - Но тя пише само някакви мрачни фантазии за стара, боядисана във виолетово къща в Ню Орлиънс и за някакъв призрак, който живее в нея - всичко е много възвишено и затова ще се продаде трудно. Наистина трябва да се откаже от тоя боклук и да пише за собствените си преживявания в Ню Йорк.»

Съседите много обичали младата двойка.

«Тя не може да готви, нито да върши каквато и да било къщна работа - докладва една художничка, която живее над тях, - но защо ли и? е? Нали тя плаща всички сметки. Веднъж попитах Шон откъде Анта намира пари? А той отвърна, че имала бездънно портмоне и само трябвало да бръкне в него. После се засмя.»

Накрая през зимата на 1940 г. едно писмо на Илейн Барет от Лондон накарало най-добрите ни частни детективи в Ню Йорк да направят опит да говорят с Анта. Илейн много искала да замине сама за Ню Йорк, но за подобно нещо и дума не можеше да става. Затова говорила по телефона с Алън Карвър, учтив и изтънчен мъж, който работил за нас от години. Карвър беше около петдесетгодишен, много елегантен и с безупречни маниери. Той решил, че няма да е трудно да осъществи контакт. За него дори щяло да е удоволствие.

«Проследих я до Музея на изкуствата Метрополитън. Тя седна пред една картина на Рембранд и се загледа в нея, явно мислеше за нещо. Красива е, много красива, но изглежда доста бохемски. Бе увита в някаква вълнена дреха, косата и? беше пусната. Седнах до нея и видях, че държи книга с разкази на Хемингуей. Заговорих я. Каза, че чете Хемингуей и много го харесва. Дали обича Рембранд? Да, много. А какво мисли за Ню Йорк? О, много и? харесвало да живее тук. Не искала да ходи никъде другаде. Градът бил като личност за нея. Никога не се била чувствала така щастлива.

Нямаше начин да я заведа някъде. Беше твърде предпазлива, твърде сдържана. Затова реших да науча възможно най-много на момента.

Накарах я да заговори за себе си, за съпруга си и за творбите си. Каза, че много искала да стане писателка. И Шон го искал. Той никога нямало да бъде щастлив, ако и тя не успее. «Знаете ли, мога да стана единствено писател - каза ми тя. - Абсолютно неподготвена съм за всичко друго. Когато човек е живял като мен, не е добър в нищо. Само писането може да го спаси.» Всъщност всичко това беше много трогателно - начинът, по който говореше за него. Изглеждаше абсолютно беззащитна и искрена. Мисля, че ако бях трийсет години по-млад, щях да се влюбя в нея.

- Но що за живот сте водили? - настоях аз. - Не мога да определя откъде е акцентът ви. Зная само, че не сте от Ню Йорк.

- Живях на юг - каза тя. - В един друг свят. - Изведнъж се натъжи, дори се развълнува. - Искам да забравя всичко това. Решила съм го. Ще пиша за миналото си, но няма да говоря за него. Ще го превърна в изкуство, доколкото мога, но няма да говоря за него. Няма да го връщам към живот тук, извън изкуството, ако разбирате какво искам да кажа.

Реших, че това е много умно и интересно. Харесах я. Не мога да ви опиша колко я харесах. А вие знаете, че в моята работа съм свикнал просто да използвам хората!

Затова я помолих:

- Поне ми кажете за онова, което пишете. Разкажете ми някой от разказите си например, ако пишете проза, или пък някое от стихотворенията си.

- Ако са достатъчно добри, някой ден ще ги прочетете - каза тя, усмихна ми се за довиждане и си тръгна. Мисля, че заподозря нещо, но не съм сигурен. Оглеждаше се доста притеснено, докато говореше. По едно време я попитах дали очаква някого. Тя каза, че не, но «човек никога не знае». Държеше се така, сякаш мислеше, че някой я наблюдава. И разбира се, моите хора наистина я наблюдаваха през цялото време. В този момент се чувствах доста неудобно заради това.»