Ан Райс - Полунощ 2

Само шест месеца след смъртта на майка и? Анта била изключена от един канадски пансион, който бил последното обществено учебно заведение, в което учила. За частния детектив било учудващо лесно да разбере от един учител, че Анта плашела хората, като четяла мислите им и говорела с невидимия си приятел, и заплашвала онези, които и? се подигравали или пък говорели зад гърба и?. Тя била описвана като нервно момиче, което винаги плачело и се оплаквало, че му е студено по всяко време на годината и получавало дълги необясними трески.

Карлота Мейфеър я отвела от Канада с влак и доколкото знаем, Анта вече не прекарала и една нощ извън къщата на Първа улица, докато не станала на седемнайсет.

Нанси, навъсена и трътлеста млада жена, само две години по-голяма от Анта, продължила да ходи на училище, докато навършила осемнайсет. След това започнала работа като деловодител в юридическата кантора на Карлота, където останала четири години. Всяка сутрин, без изключение, двете с Карлота минавали по Първа улица и Честнът към Сейнт Чарлз авеню, където хващали трамвая към центъра.

По онова време къщата на Първа улица вече тънела във вечен сумрак. Капаците на прозорците никога не се отваряли. Виолетово-сивата боя започнала да се лющи, растенията в градината прораснали в желязната ограда, между старите камелии и гардении, така усърдно поддържани преди години, поникнали лавровишни. След като старата и вече празна конюшня изгоряла до основи през 1938 година, плевелите скоро превзели празното пространство в задната част на имота. Малко след това била срутена и друга стара постройка и не останало нищо освен старите гарсониери и един огромен красив дъб, чиито клони грозно се протягали над дивата трева към далечната къща.

През 1934 година ние сме започнали да получаваме първите доклади от работници, за които било невъзможно да извършат ремонти или пък друга работа по къщата. Братя Молой разказвали на всеки срещнат в «Корона бар» на Мегазин стрийт, че не могат да пребоядисат къщата, защото всеки път, щом се обърнели, стълбите им падали, кофите с боя се преобръщали или пък четките им някак си скачали в прахта. «Случи се сигурно към шест пъти - казва Дейви Молой, - боята ми да падне от стълбата и да се разлее по земята. Но да знаете, че никога през живота си не съм ритал кутия с боя! А госпожица Карлота точно това ми каза: «Ти си я ритнал сам». Само че когато стълбата падна и аз заедно с нея, чашата преля. Напуснах.»

Братът на Дейви, Томсън Молой, си имал теория кой е виновен за всичко това.

«Онзи тъмнокос приятел, дето винаги ни гледа. Казах на госпожица Карлота: «А не мислите ли, че може той да го прави? Онзи, дето винаги е там, под дървото?». А тя се държа все едно изобщо не знае за какво говоря. Но той винаги ни гледа. Опитвахме се да закърпим стената откъм Честнът стрийт и гледам - той ни зяпа през капаците на библиотеката. Направо ме побиха тръпки. Кой е тоя? Да не е някой от братовчедите им? Вече няма да работя там. Изобщо не ме интересува колко трудни са времената. Няма да работя отново в онази къща.»

Друг работник, нает само да боядиса черната ограда от ковано желязо, съобщава за същото. Предал се след половин ден опити - от покрива постоянно се сипели наноси върху него, а в боята му падали листа.

До 1935 година вече в целия Айриш Ченъл се знаело, че за «онази стара къща» не може нищо да се направи. Същата година двама млади мъже били наети да изчистят басейна, но единият бил блъснат в застоялата вода и почти се удавил. Другият страшно се измъчил, докато го извадил. «Сякаш нищо не виждах. Държах го и виках някой да ми помогне, а в това време потъвахме в тинята. Благодаря на Господ, той някак си се хвана за ръба и ме спаси. Онази чернокожа жена, леля Естер, излезе с кърпа и крещеше: «Махайте се оттам. Оставете чистенето. Махайте се оттам».»

Дори Ъруин Дандрич чул слуха. «Казват, че в къщата има призраци, че духът на Стела не позволява на никого да докосне каквото и да било. Сякаш цялата къща скърби за нея.» Чувал ли е Дандрич за мистериозния тъмнокос мъж? «Чувал съм всякакви неща. Някои казват, че това е призракът на Жулиен, който пази Анта. Е, ако е той, значи не върши много добра работа.»

Малко след това се появила една странна история в «Таймс Пикайюн», която описва «мистериозната къща в горната част на града», където нищо не може да бъде поправено. Дандрич я изрязал и изпратил в Лондон с бележката «От Голямата уста» в полето.

Един от нашите детективи завел репортерката на обяд. Тя с радост заговорила за случая и казала, че наистина става дума за къщата на Мейфеър. Всички знаели за нея. Един водопроводчик останал затворен в подземието с часове. Дори изгубил съзнание. Когато най-сетне дошъл на себе си и излязъл оттам, бил откаран в болницата. После пък един телефонен техник, извикан да поправи телефона в библиотеката, казал, че никога вече няма да стъпи в тази къща. Един от портретите на стената го наблюдавал. И бил сигурен, че във всяка стая е видял призрак.