Ан Райс: Полунощ 2

С две думи, огромната задача да се резюмира досието в едно повествование била възприета като необходима подготовка за полева работа. И този подход е изключително мъдър.

Единственото тъжно нещо в целия план било, че подобен човек не бил открит в ордена чак до 1953 година, а през това време Анта Мейфеър срещнала печалния си край. Наследницата на завещанието била бледо дванайсетгодишно момиченце, вече изключено от училище, задето говорило с невидимия си приятел и карало цветята да се реят из въздуха, или пък намирало изгубени вещи и четяло мисли.

- Тя се казва Деидре - каза Евън Невил, а лицето му бе белязано от тревога и печал. - Расте в онази мрачна къща точно като майка си, сам-сама с онези стари жени и само Бог знае какво им е известно за миналото им, за силите и? и за онзи призрак, който вече е забелязван около детето.

Младият член на Таламаска, много запален по случая от един по-ранен разговор и чел доста напосоки документите от досието Мейфеър, решава да се заеме незабавно с тази работа.

Тъй като, очевидно, аз съм този член, ще направя пауза, преди да продължа с кратката и тъжна история на Анта Мейфеър, за да представя самия себе си.

Авторът на този разказ

Аарън Лайтнър се появява на сцената

Пълната ми биография може да се намери в досие с името «Аарън Лайтнър». За целите на този разказ следващата информация е повече от достатъчна.

Роден съм в Лондон през 1921 година. Станах пълноправен член на ордена през 1943 година, когато завърших Оксфорд, но работя с Таламаска още от седемгодишен и живея в метрополията, откакто навърших шестнайсет.

Всъщност към ордена се обърнали моят баща англичанин (латинист и преводач) и майка ми - американка, учителка по пиано - когато съм бил на шест години. Моята плашеща дарба за телекинеза ги принудила да потърсят външна помощ. Можех да местя обекти само като се концентрирах върху тях и им кажех да го направят. И въпреки че тази ми дарба никога не е била много силна, тя явно доста е притеснявала онези, които са виждали проявленията и?.

Моите загрижени родители подозирали, че тази сила върви редом с други психични способности, в което наистина успели на няколко пъти да се уверят, макар и само за миг. Водели ме при неколцина психиатри във връзка с тези странни феномени и накрая един от тях им казал: «Заведете го в Таламаска. Силите му са истински, а единствено там знаят как да работят с такива хора».

Орденът с удоволствие приел да обсъди въпроса с родителите ми, които били извънредно облекчени. «Ако се опитате да потиснете силите на сина си - казал Евън Невил, - няма да постигнете нищо. Всъщност така ще рискувате щастието му. Нека ние работим с него. Нека ние го учим как да контролира и използва психичните си способности.» И макар и неохотно, родителите ми се съгласили с него.

Тогава започнах да прекарвам всяка неделя в метрополията до Лондон и когато станах на десет оставах там през уикендите и през цялото лято. Баща ми и майка ми често ме посещаваха. През 1935 година татко започна да прави преводи за Таламаска на нейните стари и вече разпадащи се латински документи. Той работи за ордена до смъртта си през 1972 година, когато вече като вдовец живееше в метрополията. И двамата ми родители обичаха Голямата справочна библиотека в метрополията и въпреки че никога не пожелаха да станат официални членове на ордена, той се превърна в част от живота им във всеки смисъл на думата. Никога не ме спираха, макар да виждаха, че аз се увличам все повече по него, само настояваха да завърша образованието си и да не позволявам «специалните ми сили» да ме откъснат завинаги от «нормалния свят».

Телекинетичната ми дарба никога не стана много силна, но с помощта на приятелите си от ордена аз започнах да разбирам, че при определени обстоятелства мога да чета мислите на хората. Научих се и да скривам своите мисли и чувства от останалите, научих се как да предоставям силите си на хората, когато и където е подходящо, и как да ги използвам предимно за конструктивни цели.

Никога не съм бил онова, което останалите наричат екстрасенс. Наистина моята ограничена способност да чета мисли ми върши много добра работа при разследванията за Таламаска, особено в опасни ситуации. Телекинетичната ми способност рядко ми е влизала в употреба.

Когато станах на осемнайсет, вече бях отдал на ордена и живота, и целите си. Не можех да си представя света без Таламаска. Интересите ми бяха интересите на ордена и аз бях погълнат напълно от неговия дух. Без значение в кое училище учех, без значение колко много пътувах с родителите си или със съучениците си, орденът си остана моят истински дом.