Ан Райс: Полунощ 2

Когато завърших Оксфорд, бях приет като пълноправен член, но фактически вече бях такъв от доста време. Любимата ми област винаги са били големите семейства на вещици. Бях прочел много и за преследванията им. А онези, които напълно пасваха на нашата дефиниция за вещица, ме очароваха извънмерно.

Първата ми полева работа бе във връзка с едно семейство на вещици в Италия. Тогава мой водач беше Илейн Барет, която по онова време и много години след това бе най-способната изследователка на вещици в нашия орден.

Точно тя ме запозна със случая на вещиците Мейфеър, и то в един обикновен разговор след вечеря. Тогава ми разказа за първи път и какво се е случило с Петир ван Абел, Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри. Подтикна ме да започна да чета досието за Мейфеър в свободното си време. Много нощи поред през лятото и зимата на 1945 година аз заспивах с разхвърляните документи за Мейфеър из цялата ми спалня. Вече бях започнал да си водя записки за това повествование.

Хиляда деветстотин четиридесет и седма обаче, ме отдели напълно от метрополията и досието на Мейфеър, защото започнах полева работа с Илейн. Чак по-късно осъзнах, че онези години са ми предоставили точно опита, от който се нуждаех за авантюрата със семейството, която щеше да се превърне в делото на живота ми.

Официално случаят ми бе възложен през петдесет и трета. «Започни описанието и когато му придадеш някаква приемлива форма, ще обсъдим дали да те изпратим в Ню Орлиънс да видиш лично обитателите на къщата на Първа улица.»

Отново и отново ми бе напомняно, че каквито и аспирации към досието да имам, въпросът дали ще продължа ще бъде внимателно обмислен. Анта Мейфеър бе умряла от насилствена смърт, както и бащата на нейната дъщеря Деидре. Така бе умрял и един братовчед Мейфеър от Ню Йорк - доктор Корнел Мейфеър - който отишъл в Ню Орлиънс през четирийсет и пета, специално за да види едногодишната Деидре и да се увери в твърденията на Карлота, че Анта е страдала от някаква наследствена лудост.

Аз приех условията на назначението и се заех да превеждам дневника на Петир ван Абел. Междувременно ми бе отпуснат неограничен бюджет, който да подпомогне моите проучвания във всяка възможна посока. Освен това започнах и разследване «от разстояние» на онова, което понастоящем се случваше с дванайсетгодишната Деидре - единственото дете на Анта.

Иска ми се да допълня в заключение, че два фактора играят очевидно голяма роля във всяко мое разследване. Първо: като че маниерът ми и външният ми вид карат хората да се отпуснат, и то почти необяснимо за тях самите. Те говорят с мен много по-свободно, отколкото биха говорили с друг. Много трудно, почти невъзможно е да се определи доколко контролирам това с някакъв вид «телепатично убеждаване». От настоящата си гледна точка бих казал, че това по-скоро има нещо общо с факта, че изглеждам като «джентълмен от Стария свят», което за хората по принцип означава нещо добро. Освен това съм изключително съпричастен към онези, с които разговарям. В никакъв случай не мога да бъда наречен враждебен слушател.

Надявам се и се моля въпреки заблудите, които поддържам заради работата си, никога да не съм измамил нечие доверие. Да върша добро чрез знанията си, е главната цел в живота ми.

Вторият фактор, който влияе на моята полева работа, е умерената ми способност да чета мисли. Често извличам имена и подробности направо от умовете на хората. По принцип не включвам тази информация в докладите си. Твърде несигурна е. Но телепатичните ми открития със сигурност са ме снабдили с доста насоки през годините. А тази черта определено е свързана със способността ми да усещам опасността, както ще стане ясно в това повествование.

Сега е време да се върнем към повествованието си, за да разкажем трагичната история за живота на Анта и раждането на Деидре.

Вещиците Мейфеър след 1929 г.

Анта Мейфеър

Смъртта на Стела бележи края на цяла ера за семейство Мейфеър. А трагичната история на нейната дъщеря Анта, както и на нейното единствено дете Деидре, си остава забулена с мистерия и до днес.

С минаването на годините прислугата на Първа улица оредяла, докато не останали само двама мълчаливи, неуки и абсолютно лоялни слуги. Пристройките, в които вече не живеят прислужнички, кочияши и коняри, лека-полека били занемарени.

Жените на Първа улица живеели съвсем уединено. Бел и Милата Мили се превърнали в «сладки стари дами» от Гардън Дистрикт, които всеки ден ходели на сутрешната служба в параклиса на Притания стрийт или пък прекъсвали своите безсмислени и неефективни градинарски занимания, за да си побъбрят със съседите, които минават покрай желязната ограда.