Уилям Уортън - Татко

Минава повече от час, той се раздвижва и се опитва да говори. Навеждам се към него. Говори с дълбок, глух глас със силно заекване.

— Ще побеснеят, ако продължаваме да стоим тук. Къде е собственикът на тази къща?

Говори невероятни неща и все пак това са няколко логично свързани думи. Но те разбиват сърцето ми. Той построи тази къща, гвоздей след гвоздей, от основите до покрива, той положи основите й, той прокара електричеството, канализацията — всичко. Сега мисли, че тя принадлежи на друг. Не е в състояние да защити единственото видимо доказателство, че някога е бил жив и деен човек.

Той протяга трепереща ръка и леко, много нежно ме потупва по коляното; едва усещам докосването му. Вдига отново глава, поглежда наляво и надясно, после небето. Изглежда като че ли души въздуха по начина, по който американският мармот прави това на Сретение Господне, както винаги съм си представял. Той отново се навежда към мен и шепне възбудено.

— Ще ни изритат от тук, преди да се усетим! Хайде да си тръгваме.

Слагам ръка върху неговата и се опитвам да го погледна в очите; зениците му са разширени, но той не ме вижда.

— Отпусни се, татко, ти си собственикът на тази къща. Никой няма да ни изхвърли. Всичко, което виждаш, е твое.

Той ме гледа крадешком; слаба, трепереща усмивка се появява на лицето му. Не знам точно какво ми казва с нея: „Ако е така, не е ли чудесно?“ или, може би „Ти си луд“.

Това е единственият ни контакт през цялата сутрин. През останалото време говоря главно на себе си. Някога татко бе монтирал малка система с говорител, свързана към грамофона във всекидневната, за да се слуша музика и на двора. Отивам и зареждам плочи на Бинг Кросби, Пери Комо и хавайска музика. Родителите ми страстно обичат хавайски мелодии. Слушаме Бинг Кросби и неговата „Суит Лейлъни“, после нещо за колибка сред тревата. Татко като че ли се отпусна; дори задрямва на няколко пъти. Но като се събуди, изпада в същото нервно треперене.

Приготвям обяд в два часа; успявам да вкарам в него по-голяма част от бирата му и цял сандвич. И аз съм гладен, изяждам два сандвича и изпивам две чаши бира. Полудявам от скука. Това звучи ужасно, но е истина. Не знам как издържат тези, на които това им е професия. Толкова е обезкуражаващо, а по природа не съм от най-търпеливите.

В три часа го връщам в спалнята му. Заспива отново с ръката ми върху крака му. Безпокоя се какво ще правим през нощта.

Тази вечер успявам да накарам татко да се нахрани добре, но според мен не поема достатъчно течности. Страхувам се да не стигне до дехидратация. Не е лесно да го накара човек да пие, а той определено има диария. Опитвам се да му дам горещ шоколад, но едва не го изгарям в резултат на неговото треперене и моята несръчност.

Връщам го в люлеещия се стол пред телевизора. Тичам напред и назад, слагам чиниите в умивалника, измивам ги, наблюдавам го.

Отново има същия проклет проблем с килима. Смъква се на пода и пълзи на четири крака наоколо, води някаква странна борба с шарките на килима и пробляскващите светлини и сенки от телевизионния екран.

Настанявам се на стола на майка и го наблюдавам. Той пълзи на четири крака, за да изследва ваза с изкуствени цветя, поставена на масичката за кафе. Много е внимателен, докосва ги леко, изучава ги. Непрекъснато му говоря, но той не реагира.

После коленичи на кушетката, положил глава и рамене върху нея. Остава така почти десет минути, мисля си, че е заспал. Промъквам се до него, за да го погледна в очите; те са широко разтворени, немигащи. Господи, радвам се, че мама не е тук! Бих желал и аз да не го бях виждал!

Сядам на масата в столовата, откъдето мога да го наблюдавам, и се опитвам да съчиня писмо до Врон. Съобщавам й, че татко е опериран и се налага да остана още известно време. Пиша й, че сега след излизането му от болница аз се грижа за него. И после не мога да се спра; описвам й всичко. Почти плача, докато пиша това писмо, съзнавайки през цялото време колко е нечестно спрямо Врон.

След писмото телефонирам на Джоан. Не искам да я тревожа, казвам й само, че нещата са наред, че в състоянието на татко няма промяна, но се справяме някак. Тя от своя страна ми разказва как мама и Мерилен са играли на карти; още не са се спречкали с Марио.

Страхувам се от нощта. Изглежда, нещо ми се случи предната нощ. Никога не съм се страхувал от тъмнината. Наистина имам това предимство: харесвам тъмнината. В мрака има нещо, което ме успокоява. Били се страхува от тъмнината, също и Джаки. Марти се парализира от ужас.