Уилям Уортън: Последна любов

Тази история се случи в периода април–ноември 1975. Място на действието — Париж, Франция.

Туп! Изведнъж се озовавам на колене и с ръце на асфалта до една пейка край статуята на Дидро на площадчето до булевард „Сен Жермен“ срещу църквата „Сен Жермен де Пре“.

Скъпоценните ми тринайсет тубички с боя са разпилени навсякъде. Скъпият ми триножник, който спазарих за сто франка, е съборен на земята. Единият му крак се е препънал, другият се е изопнал като на болна камила, която се опитва да стане по време на буря.

По дяволите! Само това ми липсваше. Четката е още в ръката ми. Върхът й е прекършен на около осем сантиметра от кокалчето ми. За щастие платното е паднало с рисунката горе, така че можеше да бъде и по-зле.

После забелязвам облечената в червено възрастна дама, която коленичи до мен. Сигурно приличаме на двама стари клошари, налетели да грабнат току-що подхвърлен фас. Първата ми реакция е, че вината е нейна. По дяволите, защо не гледа къде върви?

И така, все още на колене, започвам да събирам тубичките с боя, преди някой друг идиот да е стъпил върху им. Тогава би настанала истинска бъркотия — разноцветни капки из целия Латински квартал — жълти, зелени и тъмночервени. Понечвам да взема платното и се подпирам на пейката. Доколкото виждам, не е сериозно повредено. Следващия път ще се разположа на пейката, за да бъда на безопасно разстояние от смахнатите бабички, облечени в червени костюми.

Най-сетне се обръщам към нея. Тя седи и разтрива коляното си. Чорапите й са скъсани там, където е паднала на земята. Едното й коляно кърви и тя ближе пръста си и го потърква така, както би правила една котка. Но дамата не гледа коляното си, а мен.

— Est-ce que vous êtes peintre, monsieur, artiste-peintre?1 1 Художник ли сте, господине? (фр.) — Б.пр.

За какъв ме мисли, по дяволите? За землемер, измерващ „Сен Жермен де Пре“, за да снеме размерите и да я изгради в пустинята за някой арабски принц, който да я превърне в джамия?

Навеждам се и опитвам да подредя нещата в кутията и да изправя триножника. Слава Богу, нищо не е счупено! Това би сложило край на кариерата ми като художник.

— Oui, madame… 2 2 Да, госпожо (фр.) — Б.пр.

— Ах, вие сте американец. Много интересно.

Едва тогава съзирам бастуна. Бял. Чувствам се като пълен глупак. Най-големият ми проблем е равнодушието и безразличието. Отново коленича до възрастната дама.

— Est-ce que je peux vous aider? 3 3 Мога ли да ви помогна? (фр.) — Б.пр.

Погледът й сякаш минава през мен. Едва тогава осъзнавам, че жената говори съвършен британски английски без никакъв акцент.

— Ах, видели сте бастуна ми. Разбирам това по промяната в гласа ви. Да, можете да ми помогнете. Бихте ли ми помогнали да стана? Опитам ли се да го направя сама, ще трябва отново да се претърколя на колене, а това ще бъде много болезнено.

Тя протяга ръце — малки и гладки. Внимателно й помагам да стане. Всъщност тя се изправя сама, като се подпира на ръцете ми. Има силни ръце за старо момиче.

Навеждам се, взимам бастуна и й го подавам. Тя изтупва дрехите си с усърдието на слепец, без да знае къде точно се е изцапала. После започва да размахва бастуна пред себе си, близо до земята, като лъч на радар или човек, който търси пари на плажа с детектор за метал.

Виждам какво търси — чанта или по-скоро сак, който се намира на около два метра от църквата. Отивам до него и го взимам. Влизам в обсега на радара, докосвам ръката й и й подавам кожените презрамки, за да ги хване.

— О, сър. Понякога е трудно да си незрящ. Благодаря за любезността. Много съжалявам, че се блъснах във вас или може би по-скоро се сгромолясах отгоре ви. Както и да е, съжалявам. Виждате ли, аз си имам свои пътечки, по които има минимална опасност да се спъна в нещо или в някого и вие бяхте там. Не ви очаквах. Заблудихте ме. Сигурно работите много тихо, мосю, инак щях да ви чуя. Е, разбира се, шумът на автомобилите също може да ми е попречил.

Тя махва с бастуна към булевард „Сен Жермен“.

— Но поне би трябвало да ви усетя по миризмата. Чудесното ухание на терпентин. Да, сигурно остарявам, но трудно го осъзнавам.

— Вероятно вятърът е духал в противоположната посока.

Тя се обляга назад, усмихва се и ме поглежда в очите — ако един слепец може да гледа в очите.

— Ах, американец, художник и човек с чувство за хумор. Много интересно. Не очаквах такава приятна изненада. В живота ми не са останали много приятни изненади.