Уилям Уортън - Последна любов

Затварям кутията, окачвам платното на гърба й и тръгвам към дома си. Мога да взема автобус 86, който ще ме закара точно там, но обичам да се разхождам из Париж. Това ме крепеше в най-лошите ми дни. Пък и по това време автобусите са пълни и може да изцапам някого с неизсъхналото платно.

Минавам по булевард „Сен Жермен“, „Пон Сюли“ и сетне нагоре по „Хенри IV“ към Бастилията. Поемам по „Рокет“ и за по-напряко свървам по една тясна уличка на име „Келер“. Вървя около четирийсет и пет минути. Кутията с боите е лека и не я усещам. Ходенето ме поддържа във форма.

Излизам на „Теландие“ — улицата, на която живея. Още е рано и звънецът на вратата не е включен. Промъквам се покрай портиерката без никакво затруднение. Знам името на един художник, който живее в сградата и ако тя ме попита нещо, решил съм да кажа, че му отивам на гости. Всъщност не познавам онзи художник и се надявам, че няма да се запознаем.

Качвам се по най-малко използваното стълбище. По това време повечето занаятчии, мебелировчици и дърводелци са се прибрали. Вървя тихо, но с нехайна походка и безсмислено подрънквам с ключовете. Стигам до най-горния етаж, бутвам тежката врата на аварийния изход и се озовавам в тъмния таван.

Тук няма осветление. Намирам фенерчето, което съм скрил, включвам го и тръгвам пипнешком по десния коридор между отделните тавански стаи към онази, която смятам за своя, макар да съм се настанил незаконно там. Изваждам пъхнатия под прага ключ и влизам.

Миризмата на напластен отдавна прах, изсъхнало дърво и застоял въздух ми е толкова родна. Оставям кутията и картината в далечния ъгъл на стаята. На скосения таван има прозорче с метална рамка. Отварям го, за да проветря помещението. Покривам процепите на вратата с едно старо перде, за да не се вижда навън светлината и запалвам две свещи. Откачам картината от триножника и я слагам между свещите. Оглеждам стаята и виждам, че нищо не е пипано. Мисля, че тук от години не е влизал никой друг освен мен. Дори не знам коя от дърводелските работилници долу я използва.

Свалям дунапреновата подложка и спалния си чувал от лавиците, където ги крия през деня. Изваждам малкия газов котлон и еднолитров буркан със запасите си от консервирани зеленчуци. Измъквам бутилката вино и половинката франзела, която кътам от два дни. Храня се само веднъж на ден и съм гладен като вълк. Бях готов да открадна няколко от зрънцата за гълъбите.

Включвам котлона и затоплям постния си гювеч. Изваждам лъжицата, скрита под носещата греда и си сипвам чашката вино, която си позволявам всеки ден. Бутилката от шест франка трябва да ми стигне за една седмица. Освен материалите за рисуване, разходите ми включват виното, газта, франзелите и свещите.

Седя в сгъстяващия се мрак, на светлината на двете свещи и бавно поглъщам дажбата постен гювеч. Аз, който цял живот съм се хранил с месо, по принуда станах вегетарианец. Отначало страдах, но сега, след няколко месеца, понякога си мисля, че няма да мога да погледна пържола, нито дори добре препечен хамбургер. Но се чувствам много по-добре. Макар че това може да се дължи на ходенето.

Поглеждам картината. На тази светлина, далеч от действителния сюжет, тя изглежда по-добре. Вероятно тази нощ няма да рисувам в съня си. Идеята да използвам маслени бои, особено като се има предвид цената им, е истинска лудост, но аз съм обсебен от нея. Не знам как ще продам тези неща за достатъчно пари, за да покрия разходите за боите и платното, камо ли да ми останат няколко франка печалба. Ако се наложи отново да се върна към водните бои, ще имам чувството, че отрязват краката ми. Но ще го направя — само и само да запазя свободата си.

Купих кутията с боите за нищожна сума. Тя представлява истински сгъваем триножник, направен от широколистно дърво с твърда дървесина, метални панти и медни сглобки. Кутията е най-малко на петдесет години — по-стара от мен. Няма метална обшивка като новите модели, нито второ чекмедже отдолу, но е яка и лека. Направена е така, че краката се разгъват и затягат, за да бъде по-устойчива. Има си всичко — отделение за боите, палитра, четки, терпентин, лак и ленено масло и се отваря, за да държи платното. Става за всякакви размери платна. Освен това е изцапана с боя и има автентичен вид. Самото излизане да рисувам ме вълнува. Вървя и се чувствам в хармония с Моне, Писаро, Сезан и Тисле. Досущ истински художник в бранша.

Мислих внимателно, когато купувах боите. Наблизо намерих един магазин, където боите и четките струват наполовина по-евтино от другаде. Реших да купя бои „Льо Уран Буржо“, защото не са твърде скъпи. Взех тубички с размери, подходящи за ателие. Опитах се да се придържам към най-евтините бои. Купих сребристобяло и абаносово черно. Това са любимите ми цветове, откакто учех в училището в Пен и мечтаех да стана художник.