Уилям Уортън - Татко

ААА КОН е първото име в телефонния указател на повечето големи американски градове, фирмата урежда прекарването на коли от една до друга точка на страната.

Двамата със сина ми Били чакаме пред канцеларията на лосанджелиския клон на фирмата. Явих се на медицински преглед, депозирах чек за петдесет долара и препоръчителните си писма и попълних различните формуляри. Били е прекалено млад, за да му бъде поверено прекарването на кола: минималната възраст е двайсет и една години. Определиха колата, която ще караме, и сега чакаме да ни я докарат.

Били подскача от възбуда, защото това е линкълн континентъл. Не смея да му кажа, че няма да кара. Не съм от хората с прекомерно чувство за отговорност, но в случая трябва да внимавам, още повече че става дума за чужда кола, която струва петнайсет хиляди долара.

Очертава се да карам сам, прекосявайки огромната ни страна, и перспективата не ме радва особено.

Канцеларията на фирмата е мрачна и неугледна, шефовете явно не са сметнали за необходимо да се изръсят за килими или шикозно обзавеждане. Предполагам, че изкарват поне стотина долара от всяка кола, която прекарват през страната.

Най-сетне здравенякът, седнал зад бюрото, ни прави знак да влезем. Пита ни какъв маршрут сме избрали и се съгласява да караме по 15–70–76. По този маршрут почти не се движат тежкотоварни камиони поради недовършения високопланински проход край Лъвланд. След това ще се движим предимно по магистрала с осем платна.

Ще закараме колата във Филаделфия, родния ми град, сетне ще вземем самолета за Париж. От петнайсет години насам живеем там.

След половин час ни докарват колата. Не е нова, може би е на две години, тъмнокафява с черен покрив. Веднага се набива в очите — прилича на кола на гангстер. Трябва да я предадем на човек на име Скарлиети, тъй че — кой знае — може би караме кола, която ще бъде използвана за преследвания и дори за убийства.

Навярно за двайсети път ще прекося цялата страна: повече от половината ми пътувания са като наемен шофьор.

Веднъж прекарвахме бледожълт открит шевролет импала. Беше по времето, когато кабриолетите бяха на мода — преди да се появяват климатичните инсталации и стереоуредбите. Привързахме здраво децата си на задната седалка, за да не изхвръкнат, сетне полетяхме на изток — движехме се предимно по шосе 66. Свалили бяхме гюрука, вятърът развяваше косите ни, слънцето блестеше в лицата ни. Децата можеха да се бият, да крещят, да играят, да вдигат шум колкото си искат — изобщо не ги чувахме. Беше почти като меден месец за мен и за Врон.

Навъртяхме сума ти километри с онзи шевролет. За линкълна обаче ще трябва да се изръся минимум трийсет долара повече за бензин. Е, поне ще пътуваме комфортно; не е шега работа — за осем дни да изминем три хиляди и шестстотин километра, докато прекосим цялата проклета страна, пък и започвам да остарявам за подобен род авантюри.

Когато потегляме, си казвам, че ми предстои най-трудното — трябва да вземем багажа си и да се сбогуваме с мама. Били също нервничи. Знам, че няма да е лесно — мама винаги усложнява нещата. Но сега ще ми бъде особено трудно предвид случилото се.

Насочваме нашата кола, напомняща гигантска тъмночервена лодка, по Колби Лейн. Подобен автомобил не е предназначен за движение из тесни, старомодни улички. Татко купи парцела преди около двайсет и пет години за двайсет и шест хиляди долара. Сам построи къщата, която му излезе общо под шест хиляди долара. Днес навярно струва над осемдесет хиляди.

Паркираме на алеята и влизаме в къщата. Мама се е наконтила, изглежда адски добре за жена, изкарала два сърдечни пристъпа през последните пет месеца. Но очите й сълзяха, лицето й е бледо, походката й е променена — сега се движи, като влачи крака. Все едно, че има някаква тежест в гащите си, а върху главата си балансира книга.

Щом ни зърва, избухва в плач. Пита какво ще прави, когато си замина, твърди, че ще остане съвсем сама, тъй като според нея сестра ми Джоан хич не я е грижа дали майка й е жива, или е на смъртно легло.

Слушал съм оплакванията й през целия си живот, особено през последните месеци. Все се надявам, че ще свикна с тях — би трябвало, след като ги слушам от петдесет години — но думите й все още ми причиняват болка. Понякога я слушам внимателно, друг път просто не мога да издържам. Но сега усещам някакво странно вцепенение.