Уилям Уортън: Татко

— Трябва да се изпикая.

Думите му са необичайни за него — никога преди не ги е използвал. Става ми мъчно за него, за това, че казва „да се изпикая“ пред Били. Никога нямаше да го направи, ако беше в пълно съзнание; не би се изразил така дори пред мен.

Сваляме страничната преграда на леглото и помагаме на татко да спусне краката си на пода. Намятам го с халата и му нахлузвам чехлите. Забелязвам, че е обут с къси чорапи и че все още не са му поставили катетър. Надявам се, че това ще се отлага колкото е възможно по-дълго. Баща ми е толкова стеснителен, че поставянето на катетър бързо би влошило състоянието му. Поставянето и сменянето на катетъра от сестрите ще го унижава. Ако все пак се наложи, той ще бъде нещо като презерватив, който се нахлузва върху пениса, с тръбичка, през която урината се стича в торбичка — надявам се, че поне няма да го боли.

Двамата с Били повдигаме татко и той се вкопчва в нас. Въпреки че треперят неудържимо, ръцете му са все още доста силни. Помагаме му да прекоси покрития със сиви плочки под и да влезе в малката тоалетна. Той внимателно поставя краката си един пред друг; явно е съсредоточил в тях цялото си внимание. Когато се озовава в тоалетната, баща ми се навежда над чинията, подпрял ръце на стената. Изобщо не ни поглежда, втренчил се е упорито надолу. Храчи се в чинията, ала не може да уринира…

Стоим и го наблюдаваме, но той не може да изцеди нито капка. Били ме поглежда. Пускам водата, надявайки се да му помогна, но той само се изхрачва повторно. Никога досега не съм го виждал да го прави, но кой знае — може би си пада по това. Всъщност до последните няколко месеца никога не съм го виждал да отива в тоалетната.

Хрумва ми, че е по-добре да го заведем обратно в леглото. Но когато се опитваме да го изведем, той се вкопчва в тръбите над тоалетната чиния. Стиска ги толкова здраво, че кокалчетата на ръцете му побеляват. Опитвам се да разтворя пръстите му.

— Хайде, татко, пусни тръбата.

Но той отказва да се подчини. Дори не ме поглежда; стиска здраво и скърца със зъби. Опитвам се да откопча ръката му, като отварям стиснатите му пръсти един по един, както се постъпва, когато някое бебе сграбчи брадата ти. Татко отпуска ръце и се хваща за друга тръба, по която тече топлата вода. Ръката му сигурно изгаря, но той стиска тръбата с маниакална упоритост. Били дръпва свободната му ръка.

— Хайде, дядо, пусни я, пусни я, де!

Точно когато се каня да се откажа и да потърся помощ, най-сетне успяваме да го откопчим. Щом го обръщаме с лице към нас, като че ли моментално забравя за тръбите. Опитваме се да го изведем, но той изпълнява обичайния си номер — започва да опипва вратата, сякаш е нов предмет, какъвто не е виждал досега. Представете си само — това е човек, построил със собствените си ръце къщата си, занимавал се с дърводелство от детинство. Напоследък е почти невъзможно да го откъснем от рамката на която и да е врата, но сега успяваме.

Отвеждаме го в леглото, слагаме го да седне, сваляме халата и чехлите му, сетне му помагаме да легне. Както винаги, той се страхува да се отпусне. Подпирам главата му с ръка и бавно я отпускам върху възглавницата. Чувствам, че е безкрайно напрегнат. Втренчва се в тавана и устата му започва да се движи, сякаш говори нещо. Устните му се отварят и затварят неконтролируемо.

Колкото и да е странно, татко няма нито един изваден зъб. Въпреки че е седемдесет и три годишен, запазил е прекрасните си зъби. Е, малко са пожълтели и са започнали да се оголват, но няма нито една пломба. Самият аз вече съм извадил шест или седем, освен това имам три порцеланови коронки. Ако направят рентгенова снимка само на главите на татко и на Били, сигурно ще сметнат, че татко е младежът.

Баща ми продължава да се взира в тавана. Галя го по челото, опитвам се да го успокоя. Той сграбчва ръката ми и силно я стисва, отпуска за миг пръсти и отново ме хваща, сякаш съзнава, че съм до него. Иска ми се да вярвам, че по този начин за последен път в живота си се сбогува с мене.

Излизаме навън. Едва се сдържам. Може би е глупаво, но не искам Били да види сълзите ми.

Когато затваряме външната врата след себе си, с изненада съзираме мама. Облегната на някакво дърво, бледа като платно, диша тежко. Спускаме се към нея. Тя държи тъпата кутия с лекарства — оказва се, че сме я забравили.

Слага под езика си дигоксиновата си таблетка. Личи си, че е зле, лицето й е добило сивкав оттенък. Задъхва се, но все пак успява да ни разкаже как се е влачила по улицата, като е спирала на всяка крачка и е гълтала хапче, за да успее да стигне до болницата.