Уилям Уортън - Пилето

— Хей, Пиле, виж ме! Това съм аз. Ал, цял-целеничък. Уф, стига де!

Облягам се и проточвам шия към коридора. Тоя съмнителен тип с бялата манта, хем пазач, хем санитар, все още стои на другия край.

Взирам се през вратата на клетката. Пилето клечи насред помещението и дори не ме поглежда. Клечи тъй, както имаше навика да клечи в гълъбарника, когато пришиваше перата на оня смахнат пернат костюм. Леле, ако майорът психиатър разбере за тоя негов костюм, като нищо ще му тури пранги.

Понякога ми изкарваше ума. Кача се аз в гълъбарника и си мисля, че вътре има само гълъби, а то: Пилето се сгушил в тъмното на другия край и пришива пера върху наполеонките си. Какви ли налудничави неща не му хрумваха на това Пиле.

Ето и сега, клечи насред тая бяла стая и никакво внимание не ми обръща. Крадешком хвърлям още един поглед към коридора.

— Хайде, Пиле, стига с тия номера! Много добре знаеш, че не си никакво пиле. Параграф осми 1 1 Съгласно този параграф получилите психически разстройства се уволняват от военна служба. — Б.пр. вече не ти е нужен. Войната, слава богу, свърши! Хитлер, Мусолини, Тоджо, цялата тая сган… капут!

Все едно, че не му говоря. Може пък наистина да е откачен. Чудя се дали психиатърът знае, че му викахме Пиле. Майката на Пилето едва ли е казала; а може и самата тя да не знае.

Пилето се обръща гърбом към мен. Както си клечи, и се завърта. Върти се, прилепил ръце към тялото. После се втренчва в небето — на другия край на стаята има високо прозорче.

Докторът ми каза, че очаквали от мен да разправя как сме живели с Пилето, какво сме вършили. Мене ме домъкнаха тук от дивизионната болница на Трийсет и първа пехотна. Главата ми е омотана в превръзки. Чака ме нова операция. Като ям или говоря, ме боли, а ето че плещя като шантав от девет сутринта. Не знам вече какво да кажа.

— Хей, Пиле! Помниш ли, като си направихме гълъбарник на онова дърво в гората?

Може, като му говоря за това, да се опомни. Старата — неговата — ни накара да разтурим първия гълъбарник, дето го бяхме направили в техния двор. Къщата на Пилето е част от имението Косгроув; някога в нея са живели пазачите. А големият дом на това имение и хамбарът са изгорели преди години. Къщата на Пилето е току до игрището за бейзбол. То е на мястото на някогашното пасище на Косгроув. Друго открито място в нашия квартал не е останало.

— Хей, Пиле! Какво направи старата с всички тия бейзболни топки?

Майката на Пилето прибираше всяка топка, която прехвърляше оградата и падаше в двора им. Играчите не се и опитваха да си искат топките. Безнадеждна работа. Падне ли топка в двора на Пилето, край, сбогом, топко. Пускаш в играта нова — и толкоз. Скъпичко излизаше на ония, които имаха силен удар.

Какво ли е направила старата с тия пусти топки? Ние с Пилето сме обръщали всичко наопаки да ги търсим. Може да ги е заривала някъде или пък да ги е продавала; голям черноборсов пазар на употребявани топки.

— Хей, Пиле! Помниш ли ония копелдаци от Грийнуд? Така и не можаха да открият гълъбарника ни на дървото. Ама и в нашия край ги имаше едни — здраве му кажи.

Ония от Грийнуд свиваха всичко, до което можеха да се докопат. Крадяха велосипеди, гълъби, всичко, което не е под ключ. Ама и нашият гълъбарник си го биваше, никой не можеше да се досети къде е. Имахме въжена стълба, която криехме в една дупка под храстите. Беше с кука на единия край и поискахме ли да се покатерим горе, мятахме куката на някой клон.

— Пиле, помниш ли въжената стълба, по която се катерехме? Много сме били щури, ей!

Все говоря и наблюдавам Пилето, мъча се да разбера дали ме слуша. Той не сваля поглед от високото прозорче на отвъдната стена. Става ми жал за него, като го гледам как клечи насред стаята с тази тъничка, бяла болнична пижама. Той клечи на цяло ходило, със събрани колене и изпъната напред шия, с прибрани до тялото ръце и подвити назад пръсти. Както е клекнал, ще речеш, ей сега ще скочи, ще размаха ръце и ще излети през прозореца, в който се е вторачил.

Страшен беше тоя гълъбарник, дето си го бяхме направили в гората. Вярно, беше по-малък от първия, онзи в двора на Пилето. В първия имахме много гълъби. Десет чифта и отделно два мъжки. И все отбрани, няма боклук, няма фурда, само породисти. Щом ще харчиш пари за храна, казвам аз, по-добре вземи хубави птици. А Пилето току донесе някоя никаква — само защото му харесвала. Колко пъти сме се карали за това.