Уилям Уортън: Пилето

Когато най-после се видяхме, отначало не продумахме дума за съкровището. Подир няколко дни Пилето каза, че според него някой се е добрал до имането преди нас; затова в земята там имало хлътнатина. Той все още не искаше да повярва, че всичко това е моя измишльотина, дори след като му обясних подробно как съм го направил. Само запремигва насреща ми като смахнат.

Искам да помисля за осъществяването на онова, което зная и не мога да задържа в себе си. Нещо ме притегля надолу. Земята в мен е силна. Носеният от вятъра прах е в костите ми.

Гълъбите така добре се харчеха, че решихме да не разчитаме само на вещицата, ами и ние да приберем някоя и друга птица. Ето защо в оная вечер се качихме на газовия резервоар. Това е едно голямо хранилище на Маршъл Роуд и Лонг Лейн. Там спят и мътят няколко различни ята гълъби.

— Помниш ли, Пале, като се качихме на резервоара. Адски щура работа. Нея вечер почти се убедих, че може и да си птица.

По дяволите! Никакво внимание не ми обръща.

— Слушай, пилешка главо! Писна ми да говоря на тила ти. Не може да си чак толкова луд. Ако дойда да ти ударя два тупаника, сигурно ще започнеш да чуваш по-добре.

Какви ги говоря. Ако някой ме чуе, ще ме турят и мен зад решетката. Във всеки случай Пилето не се плаши, от неща, от които другите хора се плашат. И няма начин да го накараш да направи нещо, ако той не иска. Нищо не помага тогава. Не ще ли да направи нещо, той като че ли става безчувствен. За да се разбере какво имам пред вид, ще разкажа как се запознахме с Пилето, то е показателно.

Марио, братчето ми, идва един ден и ми се оплаква, че оная скица от Косгроув му взела ножа. Питам го откъде се е снабдил с тоя нож; той казва, че го намерил. Досещам се аз, че го е откраднал отнякъде, ама нали все гледам да се сбия с някого. Аз съм си як по рождение, а и вече бях започнал да вдигам тежести; имах си дори собствено гимнастическо салонче в избата. В ръцете си все стисках пружини, та да ми заякне хватката; и редовно четях „Здраве и сила“. С всички тия неща започнах да се занимавам още когато бях около единайсетгодишен — може би защото старият много често ме пердашеше. Тъй или инак, бях много силен и все исках да изпробвам юмруците си.

Та тъкмо когато бях откачен на тая тема, Марио ми се оплака, че Пилето му свил ножа. Тогава бях на тринайсет. Пилето да е бил не повече от дванайсет. Но си въобразявах, че сме големи, а не такива мочковци.

Излизам аз и прекосявам игрището. Дуя се с новото си кафяво кожено яке, а Марио тепа след мен. Показва ми къщата. Навеждам се над портата и гледам: Пилето седи на стъпалата пред задната веранда и почиства ножа. Викам го да дойде при мен. Той се приближава с такова изражение, сякаш се радва на тая среща.

Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен.

Викам му да ми даде ножа. Той казва, че бил негов; купил го от някакво момче на име Зигенфъс. Ако искаш, казва, питай самия Зигенфъс. Настоявам да ми даде ножа. Той ми го подава. Разговаряме през дървената порта. Къщата им е оградена със зид, от другата страна на който е бейзболното игрище.

Веднага разбирам, че това е много хубав нож. Сгъваем, отваря се автоматично. Опитвам го да видя как действува. Нещо заяжда, пружината, изглежда, е развалена. Пилето посяга към ножа да ми покаже как действува. Аз бързо го отдръпвам и му казвам да не пипа с мръсните си ръце моя нож. Той ме гледа с мигащите си очи, като че съм луд. Обръщам се и си тръгвам заедно с Марио. Пилето отваря портата и се понася след нас. Ние не му обръщаме внимание. Той ни изпреварва, започва да ходи заднишком и си иска ножа. Аз го размахвам в ръка. „Тоя нож ли? — викам му. — Хайде, вземи го де.“ Той посяга към ножа. Аз го държа в лявата си ръка, за да мога да му стоваря един с дясната. Но не успявам да го улуча и той се докопва до ножа. Аз го грабвам от ръката му и го държа високо. Той пак посяга към него. Замахвам и отново не успявам да го ударя. Мутрата му уж е пред мен, но докато юмрукът ми я достигне, тя просто изчезва. Мога да се закълна, че той се отдръпва едва след като съм замахнал. Слагам ножа в джоба си, за да са свободни и двете ми ръце. Мисля си, ще го направя на кайма тоя глупак. Той непрекъснато посяга към джоба ми, просто ми се навира в ръцете. А аз, колкото пъти замахна, все не мога да го цапардосам. Опитвам се да го хвана с едната ръка и да го фрасна с другата. Нищо. Все едно, че аз върша всичко със забавени движения, а той действува с пълна скорост. И да речеш, че ми прави някакви финтове, не. Само се отдръпва, както човек се отдръпва, когато насреща му иде кола, и юмрукът ми попада в празно пространство.