Уилям Уортън: Пилето

Решавам да го сграбча. Щом е така, ще го сваля на земята, ще го затисна, та да не може да мърда, и тогава ще го направя на пихтия. Марио само гледа и нищо не казва. Когато Пилето отново посяга към джоба ми, аз се хвърлям напред и му правя ключ на главата. Навеждам се, за да го хвърля през крака си, и… него го няма. Така се чувствува човек, когато е уловил змия и тя се изплъзне от ръката му. Беше се изсулил някак.

Какво ли не опитах, какви ли хватки не му прилагах. Напразно.

По-късно, когато Пилето влезе в гимназията в Ъпър Мериън, го навивах да участвува в състезанията по борба, но той не щеше и да чуе. Само веднъж се съгласи, по време на училищното първенство, когато нямаше кой да се бори срещу Фогел. Фогел, сто трийсет и пет паунда, беше шампионът на областта. Пилето каза, че ще участвува, за да запълни празнината.

Цялото училище излезе да гледа мача. В Ъпър Мериън тия състезания са голяма работа. В началото на първия рунд Фогел на два пъти се опита да го свали, но безуспешно, после се хвърли да го улови ниско. Но Пилето се отмести и се метна върху Фогел, за да го свали на тепиха. Пилето я имаше, я нямаше сто двайсет и пет паунда с мокър балтон. Фогел побесня. Опита се да го превърти. Пилето се изплъзна и остави Фогел да се валя по гръб. Сега Пилето трябваше само да се стовари върху него, да го притисне и ето ти туш или почти туш. Пилето се изправя и се хили на Фогел. Фогел едва успява да се вдигне. Две точки за Пилето и една за Фогел.

Същото се повтаря още веднъж и Пилето получава още две точки. В края на рунда Фогел отново се измъква. Резултат: четири точки за Пилето и две за Фогел. Публиката започва да се кикоти. Всички крещят за Пилето. Той пристъпва от крак на крак и гледа опулено, а костюмът му за борба виси на него като на закачалка.

Вторият рунд започва от положението, в което е завършил първият — Фогел е отгоре. Той просто е възседнал Пилето. Пилето дори не се оглежда, само се усмихва под мустак. Рекох си: тоя път ще бъде туширан. Фогел е яко немско копеле; а лицето му — кръв червено, толкова беше побеснял.

Съдията удря с ръка о тепиха и извиква: „Борба!“ Фогел тегли ръката на Пилето, за да го смъкне на тепиха, но той — и аз не зная какво точно направи — някак се превъртя напред и след миг стоеше прав, а Фогел остана да лежи на тепиха. Боже, публиката подлудя. Фогел лази на четири крака като мечок, а Пилето стои и го гледа отвисоко.

Фогел се хвърля напред към Пилето, заема уж положение за борба, после се мята да го хване за крака. Пилето се завърта като пумпал и след секунда седи върху главата на Фогел. Това вече надминава всичко. Аз толкова пощръклях от радост, че без да искам, забих коляно в гърба на момчето, което седеше пред мен. А то да има подострен молив в задния си джоб. Върхът на молива се наби в коляното ми и остана да стърчи там. Още имам белег — спомен от деня, в който Пилето победи областния шампион от категория сто трийсет и пет паунда. Би го с дванайсет на шест точки, без дори да пролее капчица пот. А Фогел целия сезон се мъчи да навакса загубеното. Но не му достигнаха две точки, за да стане шампион на щата; биха го на финала в Харнсбърг.

Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително — както животът изглежда нищо пред смъртта. Умението се унищожава, не, стерилизира се от мисленето; дестилира се в познание. Да мислиш, то е да превърнеш умението в познание.

Най-накрая толкова се уморявам от тия опити да докопам Пилето, че спирам и само го гледам. А той ми се усмихва. Значи, продължава да ми играе номера. Разбира се, ножа си той иска, но не го е яд на мен. Аз го отварям бавно, за да го сплаша. Прикляквам, като че се готвя да го убия. Той само стои и ме наблюдава. Започвам да си мисля, че дори наистина да искам, никога не мога да го достигна с ножа. Да го метна по него, той ще скочи и ще го улови във въздуха. И започвам да си давам сметка колко смешно е цялото положение. Марио все още е при нас и гледа. Хвърлям ножа в краката на Пилето. Той го вдига. Почиства го, затваря го, пристъпва към Марио и му го подава. Ако наистина е негов, казва, нека си го вземе. Възможно е, казва, Зигенфъс да го е намерил или да го е откраднал, а пък ножът да си е на Марио. Крясвам на Марио да Не се докосва до тоя нож. Поемам го от Пилето и му го подавам обратно. Чувствувам се като генерал Лий, когато е предал сабята си. И тогава Пилето ме попита дали обичам гълъби и ме покани в техния двор да видя гълъбарника, който си строеше. Марио си тръгна сам към къщи, а ние с Пилето станахме приятели.