Уилям Уортън - Пилето

Пресягам се, но не съм в състояние да се наведа толкова, че да го хвана. Затварям очи, но ми се завива свят и ми се струва, че политам надолу. Той отдръпва протегнатата си ръка и се хваща с нея за вдлъбнатината, за да освободи другата. Опитва се да се изхвърли и да се залови с крак за ръба, но не успява. Аз се разтрепервам.

„Ще отида да доведа някого, Пиле.“

„Няма Да издържа толкова дълго. Но нищо, ще се справя сам.“

Притегля крака нагоре и се опитва да достигне ръба с едната си ръка. Аз искам да му помогна, но съм напълно парализиран. Не смея да се доближа до края. А Пилето виси там, издупил се в мрака. Лягам пак но корем и се мъча да изпълзя колкото е възможно по-напред. Протягам ръка така, че да може да я достигне, ако се пусне с едната. Пилето казва: „Като река три, ще се пусна и ще се хвана за ръката ти.“

Той брои, пуска се и аз го хващам. Ега ти крика. Река ли да го изтегля, ще полетя надолу. Просто балансираме на ръба; но при всяко негово помръдване аз се изхлузвам надолу. И ето че намокрих гащите. Господи, какъв страх! А Пилето се обръща и гледа надолу.

„Ще опитам върху купа въглища.“

Не разбирам какво иска да каже; или може би не искам да разбера.

Със свободната си ръка Пилето намества торбата пред себе си, после се пуска от мен. За секунда увисва и се обръща с гръб към резервоара, после се отблъсква и полита във въздуха. Проследявам целия му полет. Изопнал тялото си, той рита с крака, сякаш плува. Ръцете му са широко разперени, а между тях е опъната торбата.

Първият ми полет. Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух; около теб само въздух, никаква опира не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив.

Пилето наистина се е устремил към купа въглища и точно преди да се приземи, се свива на кълбо, обръща се и пада по гръб. И не става. Едва го забелязвам — някакво бяло петънце върху черните въглища. То е толкова далеч.

Бях сигурен, че не се е пребил. Което е глупаво, понеже резервоарът трябва да е висок повече от сто фута. Дори не забравих да взема торбата с гълъбите. Спуснах се по стълбичката на резервоара, без много да се размислям, само все още уплашен. Й хукнах към въглищата. Нощният пазач трябва да беше заспал.

Пилето беше седнал. На фона на въглищата изглеждаше блед като мъртвец. От носа му капеше кръв и се стичаше в ъглите на устата му. Седнах до него. Седим тъй двамата и аз не зная какво да сторя. Не мога да повярвам, че всичко това наистина се е случило. Отдолу резервоарът изглежда дори по-висок, отколкото отгоре.

Пилето се опитва два-три пъти да заговори, но не му достига въздух. Когато най-сетне проговаря, гласът му някак чегърта.

„Успях. Летях. Каква красота.“

Той не падна от резервоара, сто на сто съм сигурен. Ако беше паднал, щеше да стане на кайма.

„Да, летя и още как. Искаш ли да повикам някого?“

„Няма нужда, много съм добре.“

Пилето се опитва да стане. Лицето му пребледнява още повече; започва да повръща кръв. После се отпуска пак на въглищата и изпада в безсъзнание.

Сега вече умирам от страх. Хуквам към бараката на нощния пазач. Той не ми вярва. Налага се да го завлека насила до Пилето. Пазачът повиква линейка. Линейката идва и откарва Пилето в болницата.

Оставам сам, с торбата с гълъбите. Никой не ми обръща внимание. Санитарите дори не ми повярваха, че той е паднал от резервоара; мислеха, че ги лъжа. По пътя към къщи се отбивам до гълъбарника да оставя гълъбите. Мотая се там известно време. Смърт ми е да се прибера у дома. Случи ли се нещо такова, всичко друго отпада, колкото и да ти се е струвало важно.

Пилето се потътря към двете нули в ъгъла да кенза. В клозета няма ни дъска, ни дявол. Не става за усамотение. Господи, какво отвратително място за човек като Пилето.

Обръщам се. Оглеждам коридора от единия до другия край и в тоя миг санитарят или пазачът, или дявол го знае какъв е, ме забелязва. Сигурно е гадна работа да шляпаш нагоре-надолу по коридора и да дебнеш какво правят лудите.

— Как е той?

— Отиде да кенза.

Тоя тип наднича към килията. Може би му доставя удоволствие да гледа как някой кенза. Възможно е да е временно луд. Питам го дали е цивилен. Тия тук не можеш да ги различиш — всички носят бели мантии. Може да е офицер, знам ли го? В болницата никога не можеш да ги разбереш. Отговаря ми, че бил ПеСе. Отначало помислих, че се опитва да се представи за командуващ офицер. Но се оказа, че ПС означавало противник по съвест, ще рече, противник на избиването на хора. Работел в тая болница почти от началото на войната.