Уилям Уортън: Пилето

— Пиле, знаеш ли, че ако искаше, можеше да станеш шампион на щата. Само с един пръст можеше Да надвиеш всички ония скариди от категория сто двайсет и пет. Можеше да счупиш и всички рекорди в леката атлетика.

В съботни дни отивахме с него на улицата срещу газовия резервоар и гледахме гълъбите горе. Пилето имаше голям бинокъл, който беше купил от магазин за заложени вещи. Тоя бинокъл беше само за тая работа — да наблюдаваш гълъби. Наблюдавахме ги по цял ден, като се редувахме с бинокъла и лапахме огромни сандвичи, които купувахме от Лонг Лейн.

Пилето рисуваше гълъбите. Той все рисуваше гълъби и всякакви други птици, както другите момчета рисуват състезателни автомобили, мотоциклети или момичета. Изписваше с подробности перата или краката, изобщо рисунките му на птици приличаха на технически чертежи със стрелките му там, с поглед отгоре, поглед отстрани и прочие. А речеше ли да нарисува гълъба като гълъб, и това можеше. Каквото и да говорим, Пилето е и художник.

Един ден ни издебват няколко фантета. Били се получили оплаквания, че сме надничали с бинокъла в хорските къщи. За щастие Пилето имаше цял куп от тия рисунки на гълъби и казахме, че готвим доклад за училище. Това е нещо, което дори един полицай може да разбере. Иначе ще му е много трудно да обясни на някоя дама защо предпочитаме да наблюдаваме гълъбите, вместо да гледаме с бинокъла през прозореца как тая дама пишка.

Между ятата на газовия резервоар имаше и хубави екземпляри и ни се щеше да се сдобием с няколко от тях. Пилето сигурно би могъл да ги склони да влязат в джоба му, но и на двама ни беше влязла мухата да се качим на резервоара. Това трябваше да стане нощем, когато гълъбите спят. Резервоарът беше ограден, а имаше и нощен пазач, но ние бяхме разузнали откъде можем да се промъкнем.

Трудно ми е да върша това: трябва да убивам всяка птица, да я оскубвам, да я изкормям заради една само хапка. Трябва. Гладен съм, гладен съм за знание. Главата ми се върти. Човек е готов на всичко заради знанието.

Използувахме нашата въжена стълба с куката, за да придърпаме долната секция на стълбичката на резервоара, която е откъм задната му страна, Пръв се закатерих аз. Носехме торби от зебло, в които да слагаме гълъбите. Имахме фенерчета, та да можем да виждаме птиците и да избираме онези, които ни харесат.

Добрахме се благополучно, догоре. Оттам се откриваше приказна гледка; виждаха се театър „Тауър“ и светлините по пътя към Филаделфия. Седнахме и си обещахме да дойдем някой път още веднъж, за да гледаме звездите. Такова нещо досега не беше ни идвало наум.

Леле, какво шубе ме раздруса! Трябваше да се надвесим над края на резервоара и да бъркаме във вдлъбнатината, където спяха гълъбите. Пилето ме хвана за краката и пръв опитах аз, но нищо не излезе. Покривът на резервоара е скосен към края и толкова трябва да се надвесиш, че раменете ти да излязат извън ръба. Ето това не можах да направя. Колкото и за силен да се мислиш, има неща, които просто не можеш да направиш.

А за Пилето това нищо не беше. Пресяга се той и ми подава птиците. Ако не струват, връщам му ги, а хубавите пъхам в торбата. Така обиколихме целия резервоар, като спирахме и проверявахме, щом усетехме, че има гълъби. По този начин при първия тур се сдобихме с десетина прилични птици.

В по-долната вдлъбнатина, казва Пилето, могат да се намерят още. И се завлачва по корем, докато увисва надолу, кажи-речи, до кръста. Аз оставям торбата с гълъбите и сядам върху краката му, за да не се изхлузи.

Иде ми да зарежа тая работа. Умирам от страх, както само съм седнал на краката му толкова близо до края. А той вече толкова е увиснал надолу, че не може да ми подава гълъбите. Затова взема другата торба, та да си ги слага направо. Мисля си, щом Пилето ги избира, кой знае какви чудовища ще отнесем, но нищо, после винаги можем да ги пуснем.

Точно в тоя миг чух някакъв шум, в тъмнината зад мен изпърхаха гълъби. Обръщам се и виждам два да се измъкват от торбата. Без да съобразя, пресягам се назад да затворя торбата И пред погледа ми се размахват краката на Пилето и изчезват отвъд края на резервоара!

Всички гълъби се размърдват и политат нагоре в мрака. Посрал съм се от страх. Седя и не смея да се мръдна. Имам чувството, че целият резервоар се люлее. Нищо подобно. Примъквам се по корем до края. Пилето се е хванал за вдлъбнатината. Торбата все още виси на ръката му. Той вдига глава и ми пуска една широка усмивка. Протяга едната си ръка.

„Подай ми ръка, Ал.“