Уилям Уортън: Пилето

Тръгнахме да търсим съкровището още същата вечер. Валеше адски. Аз се мъчех да убедя Пилето да отложим тая работа, но нищо не е в състояние да го спре. Така дълбоко беше повярвал, че и аз започнах да вярвам. И дори взех да се надявам, че ще открием съкровище.

Щураме се ние в мрака без фенерчета, мокри до кости. Пилето ме води към несъществуващото съкровище. Намираме наистина старата тенекиена кутия от тютюн, в която бях скътал второ съобщение. Бях я пъхнал между камъните в развалините на някогашната къща — там, дето е била камината. Пилето пъха в джоба си кутията и хукваме с все сили към тях. Промъкваме се през избата, за да не ни види някой. Пилето е малко дребничък, обаче търчи като вятър.

Вмъкваме се пак в неговата стая и разгъваме новата карта. Използувал съм същия шифър и съм прогорил част от обясненията, но съм оставил достатъчно, за да се разбере, че именно това е необходимата карта. Съкровището е отбелязано на нея с кръстче. Пилето настоява да продължим търсенето още сега. Аз го увещавам да отложим за другата вечер — нали трябва да набавим необходимите инструменти и други неща. И си викам: що ми трябваше да започвам тая щурава работа. Дори съжалих, че нямам някакво съкровище да го заровя някъде, та Пилето да го открие, съкровището уж е зарито в североизточния ъгъл на някогашния хамбар, който е в развалини. Това е указано по сложен начин — нали при такива карти винаги е така, — тъй че трябва да си поблъскаме главите. Помагам на Пилето да преодолее най-трудното, но по-голямата част той сам разгадава. Заслужава си той едно съкровище като нищо.

Разбираме се да се срещнем на другия ден след вечеря, като се мръкне. За мен нищо не е да се измъкна от къщи, но Пилето скроява за себе си страшно изискан план — ще сложи чучело в леглото си и ще заключи вратата отвътре. Много по-просто е да каже, че идва у нас, но той изцяло се е потопил в тая авантюра. Том Сойер от Ъпър Мериън.

Имаме лопата, той е взел компас и канап, а аз нося стария револвер, за всеки случай. Разбира се, пак заваля. Цял ден нито капка, а сега порой. Нощта е непрогледна. Прекосяваме игрището, спускаме се по хълма зад флагщока и продължаваме по пътеката към хамбара. Късна есен е, тъй че няма много трева и гъстаци. През лятото трудно можеш да се провреш по тоя път. Дори няма да забележиш развалините.

Когато правих картата, не идвах да огледам мястото. Само маркирах: „североизточен ъгъл на хамбара“. Оказа се — с компаса, — че североизточен ъгъл наистина има. Оказа се още, колкото и необяснимо да е, че точно на мястото, отбелязано с кръстче в картата, има лека вдлъбнатина. И ето че самият аз се готвя да изровя злато. Дали пък не получавам съобщения от другия свят? Може би старият Косгроув се е свързал по някакъв начин с мен. Всички разправят, че бил заровил парите си. От дълги години иманярите копаят наоколо с надежда да намерят нещо.

Залавяме се и ние да копаем, като се сменяме на всеки пет минути. Напушва ме такъв смях, че или ще ми се пукне пикочният мехур, или ще се посера. Пилето е сериозен като сфинкс и току гледа часовника ми да не би да копая повече от определеното време. По едно време той удари на нещо. „Това е!“ — извика. Аз станах жълт-зелен. Ами ако наистина има съкровище? Ще рече, има и духове. Пилето копае като луд и се показва крайчеца на нещо метално. Идва моят ред и аз го доизкопавам. Тенекиена кутия от автомобилно масло. Започвам да се смея. Викам си: сега е моментът да му кажа, Оплескан съм с кал до задника. Мястото е глинесто и хлъзгаво. Не е шега работа да копаеш в мрака и да не виждаш на две педи от носа си.

„Слушай, Пиле — викам му, — няма никакво съкровище, всичко това го съчиних аз.“

Той взема лопатата и пак започва да копае.

„Чуваш ли бе, човек, безсмислено е да копаеш, тук няма никакво съкровище. Аз натъкмих картата и всичко останало. Направих го за училище,“

Пилето продължава да копае.

„Хайде, Пиле, дай да вървим в къщи и да се изсушим.“

Пилето престава да копае и ме изглежда продължително; После казва уверено, че съкровището е тук и не бива да се отказваме.

Нямало как да не бъде тук, а аз само съм си бил въобразявал, че съм направил картата. Това вече беше прекалено. Казвам му, че е луд и че аз си тръгвам. Той пак копае. Аз се въртя наоколо още пет минути и си обирам крушите. Той продължава да копае като смахнат и нищо не продумва.

Не го видях две-три, седмици след това. Реших да не пиша домашно за търсенето на съкровището. Един ден отивам до мястото, дето бяхме копали, и какво да видя — яма, дълбока най-малко шест фута, като гроб. Един дявол знае как се е измъкнал от тая яма, след като я е изкопал.