Уилям Уортън: Пилето

Когато го завърши и го облече, приличаше на някакъв рошав гигантски гълъб. И вече не влизаше в гълъбарника без тоя костюм. А майка му съвсем се вбесяваше от това.

Като направихме гълъбарника в гората, Пилето още повече се смахна. Започна да носи ръкавици, покрити с пера, а върху обувките си надяваше оранжеви три четвърти чорапи. И като капак на всичко си направи качулка, също обшита с пера, и жълт клюн от картон. Клекнал в гълъбарника, понякога приличаше в полумрака на истински гълъб, само че по-голям, колкото едро куче. Ако някой вдигнеше случайно глава към дървото и го видеше в какъв вид се разхожда горе, сигурно щеше да полудее.

— Това, точно това ти е нужно тук, Пиле, старият пернат костюм. Тогава дебелогъзият ти доктор съвсем ще се побърка.

Пилето нямаше никакъв усет за породисти птици. Един бог знае по какво преценяваше и избираше гълъбите. Да вземем например третия гълъб, който донесе за гълъбарника в гората; по-грозна твар надали можете да си представите. Толкова пършива, че да се погнусиш. А Пилето казва: не, красив е.

Около месец след като се сдобихме с първия чифт, Пилето се връща в един дъждовен ден и мъкне тоя женски гълъб — видял го да се бие на бунището с един плъх и го прибрал. Кой ще ти повярва такова нещо? Лъжите на Пилето са толкова тлъсти, че никой не му се хваща. От друга страна, той винаги вярва на хорските приказки. Готов е да приеме за истина всякаква лъжа.

Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила.

Тази пършива гълъбица беше съвсем черна, ама не лъскаво черна, а като опушена. Да не бяха човката и походката й, човек би могъл да се закълне, че е гарга. И толкова беше малка, че аз я мислех за гардже дори след като знаех, че е гълъб. И не исках да я приберем в гълъбарника. Една женска: в повече е лоша работа, ама Пилето настоява, та настоява. И все ми навира в носа колко красива била тая гълъбица и колко хубаво летяла.

Първото, което направи тя, беше да откъсне сивака от женската му. Той така и не разбра какво го е сполетяло. Скъсваше се да се перчи, да я гони, да й се качва; престана дори да яде. А горката негова женска се сви в гнездото си и толкоз.

На мен ми писна; да я изхвърлим, викам, тая пущина. То не е гълъбица, а вещица. Пилето се съгласи, ама не му беше приятно. Изхвърлихме я ние на другия ден. И аз си представях, че ще се зарее нанякъде и повече няма да я видим.

Когато следобед отидох при гълъбарника, Пилето вече беше там. Вещицата също! С един едър червеняк. Те се перчеха из гълъбарника и червенякът й го навираше, а сивакът се мъчеше да стори същото, обаче нула. Наблюдавахме ги цял следобед. Най-накрая сивакът се прибра при своята си женска. Добре, викам, нека вещицата остане, щом вече си има мъжкар. Трябва да беше живяла в гълъбарника не повече от два дни.

Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне.

Та казвам, тая вещица беше невероятна. Излита следващия път и се връща с чифт красиви гълъби от най-чиста порода. Такива птици струват цяло състояние, осем-девет долара чифта. Не в гълъбарник, ами на сцена да ги сложиш. Не можехме да си представим, откъде ги е домъкнала. Влизат в гълъбарника — мъжкият след вещицата, а след тях неговата женска. Двата нови са толкова красиви, че гълъбарникът просто светва. Но какво става: мъжкият започва да се качва на вещицата, а нейният червеняк си отива. Това никак не е естествено.

Нещата продължават по същия начин. Излита вещицата и се връща било с мъжкар, било с някой чифт. В повечето случаи това са породисти птици. Хубавите гълъби, изглежда, намираха тая вещица за сексапилна. А тя доведе ли мъжкар, оставя го да й се качва, докато не доведе нов, после не дава на предишния да я докосне. Три месеца живя в нашия гълъбарник и нито веднъж през това време нямаше признак, че ще мъти. Може би е курва, казваше Пилето, но аз съм сигурен, че беше вещица.

В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение; движение към необходимостта.

Щура работа: докато се усетим, имахме толкова гълъби, че вече не се побираха в гълъбарника. Обаче никой не знаеше, че държим гълъби, затова и никой не ни подозираше. А с нашата вещица ние бяхме най-големите спецове в маменето на чужди гълъби.

Започнахме да носим излишните с влака до Челтнам или Мидия и там ги продавахме. Толкова далеч нямаше опасност някой да си ги познае. В края на всяка седмица прибирахме по три-четири долара. По цял ден да разнасяш вестници, пак не можеш да спечелиш толкова.