Уилям Уортън - Отвъд килера

Това се случи през втората година откакто по-малката ни дъщеря започна работа като учителка по някаква програма на ЮНЕСКО в Ханой; тогава съпругата ми Емили замина за втори път за Далечния изток. Този път в пътуването й имаше повече смисъл: щеше да гостува на дъщеря ни и може би да й помогне да осинови някое мъничко виетнамче.

Беше се уговорила с една моя братовчедка, Мери Лу, която работи в „Нортуест Еърлайнс“, да лети с нея до Банкок уж като придружаващ я член на семейството. Билетът до Банкок струваше сто и петдесет долара, а полетът от Банкок до Ханой беше още по-скъп, но изкушението пред жена ми бе неустоимо.

За разлика от Емили не изпитвах особено желание да пътувам, освен за да видя дъщеря си и съпруга й. Братовчедка ми обаче можеше да вземе само един придружител. А Емили много искаше да отиде.

Прекарахме целия септември на въпросната 1997 година в къща на брега на океана край градче на име Оушън Гроув в Ню Джърси. Нанасях последните, мъчителни корекции на една моя книга, наречена „Плаващ дом“.

За мен този етап от писането или редактирането е доста болезнен. Като човек, който през целия си живот е бил художник, artiste-peintre , както казват французите, аз съм доста разглезен.

Искаше ми се да отида някъде на почивка, а не да попадна в един полуразрушен град, прочут с жегата, влагата и дъжда, нищо, че дъщеря ми живееше там. Въпросът бе какво да правя, къде да отида. В известен смисъл — макар почти винаги да съм изкарвал сам прехраната си, понякога по доста необичайни начини в сравнение с повечето ми познати — целият ми живот прилича на една дълга ваканция.

През своя живот съпругата ми Емили винаги е изпитвала две неутолими географски страсти — Париж и Изтока. Извадихме достатъчно късмет и последните трийсетина години живяхме в Европа, предимно във Франция и най-вече в Париж. Първоначалното ни оправдание бе желанието да спасим децата си от американската телевизия, но сега осъзнавам, че в него се крие нещо повече. Така или иначе, жена ми не беше ходила в Ханой; през 1997 година малцина американци можеха да се похвалят, че са били там.

Аз обаче не изпитвах никакво желание да отида не само във Виетнам, а където и да било в Далечния изток. Аз съм нещо като глобален шовинист. Човек, пуснал дълбоки корени в западната цивилизация. Литературата, изкуството, театърът, балетът на Европа осмислят съществуването ми. Може би щях да се почувствам добре, седнал в някое улично кафене, загледан в минувачите, отпивайки саке или каквото там пият виетнамците, може би дори зелен чай (отврат!) без захар. Но нямаше да изпитам удоволствие да бъда влачен насам-натам от професионални гидове, от едно натруфено място на друго, да се взирам през прозореца на автобуса в лицата на гладни, враждебно настроени хора, които имат достатъчно основание да ме мразят само защото съм американец, или да се провирам с мъка сред необятно множество от нисички хора на велосипеди или с рикши. Сигурен бях, че няма да ми допадне. Емили пък беше сигурна, че ще й хареса, и се оказа права. Сега дори е по-голяма познавачка на начините за приготвяне и поднасяне на чай. Скоро може и да овладее изкуството да яде ориз само с една пръчица.

Със сестра ми Джийн трябваше да наследим къщата на родителите ни, но само няколко месеца след смъртта на мама Джийн също напусна този свят, а с нея си отиде и важна част от живота ми. Дори сега, макар да е изминала повече от година от тогава, не мога да свикна с липсата й, както никога няма да преодолея и мъката от смъртта на по-голямата ни дъщеря, съпруга й и двете им деца, причинена от глупавата практика да се палят стърнищата в Орегон.

Предполагам, че след случилото се никой от семейството ни няма да бъде същият като преди. Струва ми се, че изпитвам някакво нездраво привличане към смъртта или може би към живота, но това е ако не разумно, то поне разбираемо, като се има предвид как започнах живота си, живота си като млад, който наричам „живот преди живота“, преди да се превърна в сегашното си „аз“.

Пътешествието на Емили до Ханой е един от редките случаи, когато сме се възползвали от лукса на страничните доходи. Писането на романи се оказа доста по-рентабилно от рисуването на картини. Мисля, че това изненада не само мен, но и всички останали.

Искаше ми се да направя нещо вълнуващо. Понеже съм вманиачен любител на слънчевите бани въпреки всички онези космически лъчи, които ни убиват бавно, се колебаех дали да не обиколя Карибите, но колкото повече си мислех, толкова по-самотна и неуместна ми се струваше подобна авантюра. Достатъчно откъснат се чувствам от живота си и резултатът щеше да бъде още по-неприятен.