Уилям Уортън - Отвъд килера

Към триножника съм привързал половин ролка платно, което купих в Ню Йорк. По принцип ролката е широка метър и петдесет и дълга десет метра, но аз я срязах наполовина, за да ми бъде по-удобно да я нося. Ако прибавим и тубите с боите, които съм прибрал вътре, теглото на дървения статив с всичките му принадлежности е съизмеримо с тежестта на пълното бойно снаряжение на един пехотинец. Нося още малкия си лаптоп „Макинтош“. Хванал съм статива с дясната си ръка, а компютъра с лявата. Мъкна го навсякъде с мен, макар да вярвам, че съм приключил с пренаписването на „Плаващ дом“. Истината е, че не съм; това е само временно отлагане, както стана с „Татко“, когато за последен път рисувах тук.

Пристигам у леля Едит и я заварвам да ме чака на остъклената веранда. За последно я видях на погребението, където бях един от носачите на ковчега, но сега ми се струва още по-крехка и уязвима от тогава. След като таксито ме оставя обаче, тя възторжено ме прегръща и разцелува.

— Ще те настаня в бившата стая на Еди, в която беше и миналия път. Ако знаеш колко се радвам да те видя; напоследък се чувствам толкова самотна.

Точно в този момент нервите й не издържат и тя заплаква безмълвно на рамото ми. След минутка се откъсва от мен, изтрива сълзите и очилата си с кърпичката, която държи в ръка. И тя, както дъщеря ни Кейт, винаги държи в дланта си смачкана на топка кърпичка. Само че Кейт винаги я държеше в дясната ръка, защото беше левачка. Мисля, че леля Едит държи своята в лявата ръка.

Тя се обръща и ме подканя да я последвам по стълбите.

— Внимавай с тези неща за рисуване! Не искам да бърша боя след теб!

Изкачвам се подир нея. Краката на леля Едит още са като на младо момиче, нищо че е превалила осемдесетте. Взема стъпалата бавничко, но не прекалено бавно.

— Стаята си е съвсем същата, само дето окачих на стената онази твоя картина. Помниш ли, още не беше изсъхнала и не можеше да я вземеш със себе си?

Докато изкачвам стъпалата, въпреки тежестта на товара, който мъкна, осъзнавам, че при темпото, с което се надявам да рисувам, скоро ще имам нужда от още платна и рамки. Платното, което съм донесъл, ще стигне за не повече от шест картини, а рамките — само за три. Все някъде в квартала трябва да има магазинче, откъдето да купя професионални пособия за рисуване.

На следващия ден обличам дрехите си за рисуване и натоварвам на велосипеда едно голямо платно, от което колелото заприличва на платноходка. Взех велосипеда назаем от един братовчед още миналия път, когато бях тук. Леля Едит застава на верандата и скръства ръце:

— Албърт, видят ли те да караш колелото, натоварено по този начин, ще вземат да те арестуват. А не те ли арестуват, все някой ще те сгази. Между другото, приличаш на стар вехтошар.

Признавам, че наистина приличам на вехтошар или поне на някой от онези, които карат по улиците на Париж с привързани на гърбовете или на велосипедите им парчета стъкло, с които поправят счупени прозорци. Във Франция наричат стъклата за прозорци carots .

Засилвам се и започвам да се набирам с клатушкане нагоре по Робинсън Стрийт в посока към Елмуд. Използвам една пролука в трафика, завивам по Елмуд и пресичам железопътната линия без никакви проблеми. Озовавам се на ъгъла на Шейсета улица. Докато въртя педалите, осъзнавам, че леля Едит най-вероятно е права (тя почти винаги е права); ще трябва да положа доста усилия, за да не ме прегази някой. Платното ми пречи да виждам какво става зад гърба ми, а караш ли колело сред автомобили, трябва да поглеждаш назад от време на време, особено ако се движиш бавно.

И така, престроявам се в дясната лента и се опитвам да си припомня времето, когато бях малък и взимах колелото, за да отида на гости на баба и дядо, на лелите и на чичовците, на братовчедите. Бях открил маршрут, благодарение на който рядко попадах в натоварено автомобилно движение.

Някои от улиците са останали неасфалтирани, а управлението на велосипед, който се движи по паваж, не е лесна работа. Завивам по Шейсет и трета, прекосявам по диагонал старото гробище и се озовавам зад завода на „Дженерал Електрик“. Трамвайните релси още си стоят, а между тях са наредени павета. Релсите са излъскани, което означава, че по улицата продължава да се движи трамвай. Минавам встрани, където има асфалт. За щастие велосипедът има контра, в противен случай скърцащите ръчни спирачки не биха удържали цялата тази тежест.

Поглеждам назад и макар платното да се поклаща и изпъва от вятъра, си остава все така здраво завързано. Именно в подобни моменти осъзнавам, че съм един възрастен шейсет и девет годишен човек, който тежи осемдесет кила, въпреки че е посветил цялото лято на плуване, тичане, тенис и фитнес. Определено не съм на петнайсет, нито пък тежа шейсет кила.