Уилям Уортън: Отвъд килера

Макар да съм роден на Дюи Стрийт и по-късно да живях на Литъл Тиодор Стрийт, пазя само откъслечни спомени от тази част от живота си просто защото бях много малък. Преместихме се на Хедър Лейн, когато бях на пет, но си спомням как веднъж седях на високото си детско столче, гледах през задния прозорец и чаках да видя фенерджията. Спомням си и как лежах на пода и гледах през лъч слънчева светлина как прашинките танцуват във въздуха. Това са истински спомени, които мога да извикам от миналото. Мисля, че в този момент майка ми чистеше с прахосмукачка и бършеше прах, но съм бил прекалено малък, за да придавам някакво значение на подобни обичайни логични действия.

Повечето от най-ранните ми спомени са доста неясни, но неизличими, приличат повече на мирис, на усещане за нещо, отколкото на образ, на действително събитие. Не бях достатъчно съобразителен, за да разглеждам нещата в някакъв смислен контекст. Мисля, че подобен начин на мислене се зароди у мен по-късно от обичайното. Бях като празна магнетофонна лента, пасивен наблюдател, не търсех причината за едно или за друго нещо. И сега не мога да се похваля с кой знае колко аналитичен ум. Лесно се обърквам или се губя. А и не съм толкова съобразителен, колкото повечето хора. За рисуването, а може би и за писането, е характерно умението да видиш нещата и хората каквито са в действителност, без да се интересуваш какво се крие зад тях, какво правят или какво искат да направят. В рисуването трябва да виждаш форми, цветове, структура и да оставяш възприятията си да ги попият, без да полагаш особени усилия да ги осмислиш или просто да потърсиш в тях някаква логика. На по-късен етап, разбира се, ако искаш да нарисуваш картина или да напишеш нещо разбираемо и за други хора, трябва да проникнеш в същината на нещата, да ги изложиш във форма, която да можеш да споделиш, да ги поднесеш по начин, който да бъде възприет от материалния, обективен свят, в който всички ние живеем. Но в началото има място единствено за пасивно възприятие. Когато то липсва, вместо картина получаваш илюстрация, вместо литература — журналистика.

Въртя педалите нагоре по Хедър Лейн и с изненада откривам колко малко се е променила от „моето“ време. Струват ми се различни само огромните дървета и миниатюрните дворове пред къщите. Помня, че нашият двор ми се струваше безкраен. Едва сега виждам, и това е нещо, което не би могло да се промени през годините, че дворчетата са не по-големи от трийсет-четирийсет квадратни метра.

Спирам в една пролука между колите. По улицата няма жива душа. Мъжете са на работа, децата — на училище. Представям си как жените или също работят, или стоят по домовете си, чистят, оправят легла, готвят, въобще вършат всички онези неща, които една къща изисква.

Когато бях хлапе и живеех тук, нито една жена не ходеше на работа. Честно казано, по време на Голямата депресия никой нямаше работа, дори мъжете. Но тя продължи само пет години, а аз живях тук дванайсет. Не мога да се сетя дори за едно семейство, в което жената да работеше. По онова време мъжете изкарваха достатъчно, за да издържат семействата си, ако, разбира се, изобщо изкарваха нещо.

Сега обаче плащат на работещите хора, независимо дали са мъже или жени, едва половината от онова, което е необходимо за издръжката на едно семейство. Или пък всички са подмамени до такава степен от рекламите по телевизията, че са решили да притежават толкова много неща, ето защо и на жените да им се налага да ходят на работа. А може би те не искат да се занимават с домакинска работа и предпочитат да работят като продавачки в магазините, като касиерки, машинописки, лекарки, адвокатки, какво и да е, стига да се измъкнат от къщи.

Наистина нямам представа какво се случва. С годините човек все по-трудно открива логика дори у най-обикновените неща от живота. Сега обаче, докато се оглеждам, сваляйки триножника от колелото, ме озарява прозрението, че всички къщи около мен най-вероятно са празни, че в тях са останали само възрастни пенсионери и майки с кърмачета. Питам се дали се чувстват уплашени, уязвими, след като знаят, че в квартала няма нито един млад човек, който да ги защити, особено в тези времена на необуздано насилие. Сетне през ума ми минава мисълта, че ако в някоя от тези къщи наистина има хора, те най-вероятно надничат през прозорците, скрити зад някоя завеса, и се чудят какво правя аз и може би се страхуват мъничко от мен . Ще видим какво ще стане.

Намествам статива си и разгъвам краката му на едно място за паркиране досами тротоара срещу старата ми къща, но малко по-надолу от пряката, по която дойдох, почти до ъгъла с Чърч Лейн. Къщата, в която живях, е петата, ако броим от ъгъла на Хедър и Кросли насам. Искам да я нарисувам по същия начин, по който направих пейзажите от Дюи Стрийт, да разположа дома си в дясната половина на платното, а останалата редица от къщи — в центъра. Искам да уловя и част от къщите от отсрещната страна на улицата.