Уилям Уортън: Отвъд килера

Благодарение на тревните площи отпред тази улица е по-широка от останалите; къщите, изправени една срещу друга от двете страни, не са толкова близко, както в квартала на леля Едит, и затова намерението ми да ги побера в картината е по-трудно осъществимо. Може би трябва да взема по-широко платно.

Тези къщи са били построени през двайсетте, има-няма пет години преди началото на Депресията. Покрай задната част на всяка минава алея, която завършва с гараж, толкова тесен, че побира само една кола. Колите днес са много по-големи отпреди и не могат да влязат в тези гаражчета, затова остават паркирани на улицата. Когато мъжете и жените от квартала започнат да се прибират от работа, сигурно трудно си намират място за паркиране. Дори сега повече от половината места са заети. Може би някои ползват автобуси или трамваи, за да отидат на работа, и оставят колите на своите съпруги или съпрузи, за да напазаруват или просто за да пестят бензин. Осъзнавам, че не знам почти нищо за хората, които днес живеят тук.

Тъй като Стоунхърст Хилс е построен на склоновете на хълм, единият край на улицата е по-висок от другия. От мястото, на което съм застанал, по-висок е левият край. Къщата, в която живеех, остава в долния край. Домовете и от двете страни разполагат с миниатюрни дворове отпред, онези от лявата страна са по-стръмни и трудни за косене, онези от дясната страна са малки и равни.

Още една голяма промяна от времето на моето детство: дворчетата и от двете страни на улицата са оградени предимно с метални колчета с вериги на височина метър и двайсет. Така всичко изглежда още по-миниатюрно. Когато бях малък, ние имахме една от малкото огради на улицата и тя бе по-скоро декоративна, висока трийсетина сантиметра и скована от бели дъски и колчета. Днес някогашните тревни площи са се превърнали повече в кошари за деца или за кучета (или и двете) отколкото в истински дворове.

Освен това голяма част от покритите входни веранди, които някога бяха дървени с красиви парапети и дървени стъпала, днес са заменени от метални парапети и бетонни стъпала. Това придава на квартала по-строг вид, засилва усещането за бедност. А може би аз съм се променил. Никога преди не съм смятал квартала си за бедняшки, но сега, завръщайки се в него след толкова години, той наистина ми изглежда западнал.

От друга страна, в много от дворовете са израснали дървета и сега улицата е потънала в зеленина и не изглежда така гола, както си я спомням от детските ми години. Някога дърветата се брояха на пръсти и едно от тях растеше пред дома ни, топола, посадена точно на границата между нашия двор и този на съседката ни Джийн Робин.

Къщите, макар и залепени една за друга, бяха построени по двойки. Първите две имат островърхи покриви, следващите две са с плоски покриви и така чак до края на улицата. Всяка двойка къщи са с обща предна веранда с отделни стъпала. Дворчето отпред също е общо, като за граници му служат верандата от едната страна и първата къща от следващата двойка от другата страна. Така цялата улица, насечена от този повтарящ се шаблон „двор-веранда“, се превръща в едно цяло.

На заден план в картината, в самия край на Хедър Лейн ще нарисувам Чърч Лейн и ще загатна старото бейзболно игрище. Платното ще изобразява неща, които виждам с очите си, други, които си спомням, и трети, които съществуват единствено във въображението ми. В известен смисъл всичките ми картини следват тази схема, те са миниатюрни светове, които съм сътворил за себе си. Предполагам, че и в писането използвам същите съставни части.

Разполагам платното върху статива, дърпам чекмеджето, вадя палитрата и я поставям отгоре му, взимам молив и въглен и започвам да скицирам. Център на картината ще бъде електрическият стълб, който се издигаше пред къщата на семейство Фенимор. На него бяхме заковали голяма кошница за плодове и той се бе превърнал в нашия баскетболен кош. Спомням си, че когато за пръв път влязох във физкултурен салон и видях истински кош с мрежичка, бях на дванайсет или там някъде, останах разочарован, че няма кошница, а дървеното табло отзад много улесняваше отбелязването на точки.

Високо над мястото, където бяхме сложили нашия „кош“, се издигаше улична лампа, благодарение на която можехме да играем и след като мръкне. В онези дни по улицата не минаваха много коли. Всички точки трябваше да бъдат отбелязвани от директни попадения, не се позволяваха никакви отскачания или рикошети. Стреляхме направо, изпращайки топката в парабола, така че да мине през наклонената кошница. Мачовете ни завършваха с много малко отбелязани точки.