Уилям Уортън - Отвъд килера

Ще ми се баскетболът, който се играе днес, да притежаваше поне мъничко от този старовремски привкус. Би било лесно да се махне таблото и кошът да се вдигне толкова високо, че никой да не може да го достигне. Така играта няма да се превърне в запазена марка за уродливи дългучи, а умението и точността ще придобият по-голяма тежест. Само че шансът това да се случи е равносилен на вероятността играчите на американски футбол да свалят нелепите си подплънки и да заиграят като ръгбистите. Макар че със сигурност броят на синините и ожулванията ще се увеличи, уврежданията на мозъка и на вътрешните органи ще намалеят. Убеден съм, че така играта ще стане далеч по-приятна както за зрителите, така и за самите спортисти. Ние, американците, като че ли си падаме по разни ненужни дрънкулки, които уж придават повече фасон. Ще бъде страхотно един баскетболен мач да завърши с резултат двайсет на седемнайсет например.

Уличното осветление си е същото като едно време и това ме изненадва. Същите старомодни лампи с нещо като абажур от гофрирана ламарина и гола крушка под него.

Поставям уличния стълб в центъра на скицата и започвам да меря пропорциите, правя изчисления или корекции, чрез които да вкарам в композицията всичко, което съм намислил. Постепенно потъвам в атмосферата на тази улица. Спомням си неща, които смятах за невъзможно да си припомня. Спомням си дори неща, за които знам, че никога не са се случвали.

От лявата ми страна пред една от къщите, кацнали на хълма, рисувам няколко бетонни стъпала. Именно пред тях играехме на „ръбчета“ с топки за тенис. Хвърляхме топката срещу стъпалото и тя отскачаше според това коя част от стъпалото бе ударила. Ако удареше ръбчето, отхвърчаше чак от другата страна на улицата и падаше върху отсрещния тротоар или дори в някой двор. Човек можеше да играе и сам, но обикновено играехме по двама. Единият хвърляше топката, другият чакаше тя да излезе в аут, за да дойде неговият ред. Успееше ли някой да улови отскочилата топка, получаваше точки. Броят им се определяше от набор сложни правила, по които играчите лесно стигаха до споразумение. Сега щеше да е доста трудно да се играе на „ръбче“ най-вече заради високите огради от двете страни на алеята, водеща към стъпалата.

Напуснахме Филаделфия през 1930 година, малко преди „Дженерал Електрик“ да затвори завода си. През следващите три години — от 1931 до 1934, татко нямаше постоянна работа. Наемаха го по един или друг проект от федералната Програма за подпомагане на изкуствата и не бяхме в състояние да плащаме наема цели три години. Тъй като така или иначе никой нямаше пари да си плаща наема, не ни изгониха, но пък натрупахме огромен дълг. Наемът беше двайсет и осем долара на месец. Днес това са малко пари, ала когато изкарваш мизерна надница, са страшно много. По това време баща ми започна да кове веранди, за да изплаща наема.

Не знам как, но успя да изплати дълг от хиляда долара. Тези хиляда долара бяха повече, отколкото родителите ми бяха притежавали някога или бяха мечтали да притежават. Докато помагах на татко в тази работа, прекарах някои от най-щастливите дни в живота си.

Осъзнавам, че съм направил улицата по-широка, отколкото е в действителност, така че мога да я нарисувам чак до Чърч Лейн и бейзболното игрище. За да компенсирам, събирам къщите отляво по-близо една до друга, а някои дървета уголемявам и ги скицирам надвиснали над улицата. Това е незначително изкривяване на пропорциите, а не изкривяване на реалността пред мен; причината е в начина, по който искам да си спомня тази улица. Вече съм нахвърлил най-важните неща, композицията на предния план, улицата, средния план с приближените една до друга къщи, сред които изпъква моята, и накрая задния план, голяма част от който — ако не броим бейзболното игрище и няколко големи дървета е зает от небето.

Започвам да работя върху някои от детайлите. Когато скицираш или рисуваш нещо, което се намира пред очите ти, забелязваш удивителни неща. Връзката между тухлите и мазилката или между тях и дървените елементи например. Всичко това е било грижливо изчислено от някой отдавна починал архитект и е останало незабелязано от мен, както и, сигурен съм в това, от повечето хора, които са живели или живеят тук. За мен това е една от основните причини да рисувам, да се съсредоточа, да подчертавам, да доразвивам обикновеното, да помагам на хората да оценят колко много красота има в ежедневието им.

Насред това задълбочено наблюдение, усещам как вратата на къщата, в която някога живеех, се открехва. На прага застава млада жена, облечена в пеньоар от синьо кадифе. По петите я следва куче; те слизат по стъпалата и се озовават насред ограденото дворче. В него не е останала много трева, което означава, че кучето прекарва по-голямата част от времето си именно тук. Учуден съм, че го пускат у дома си през нощта. Прилича ми на мелез между шпиц и немска овчарка, с тази разлика, че е доста дребничко и козината му е на петна. Удивително, но (дали пък причината не се крие в самото стечение на обстоятелствата) палето ми напомня на кучето, което навремето имаха съседите през две къщи от нашата. То принадлежеше на едно момче на име Боби Холис; той също вече е покойник. Кучето се казваше Рекс и имаше на хълбока си продълговат белег от изгаряне, който преминаваше и през корема, фантазирахме си какви ли не неща за Рекс и неговия белег, как например е избягал от някой горски пожар или как е бил заловен от индианци, които са го измъчвали с огън. Това беше първото и единственото куче, с което съм успявал да установя някаква близост. Беше животно, което обичаше деца. Облягахме главите си върху него и четяхме книги, а то се изтягаше, сякаш най-естественото нещо за едно куче на този свят бе да играе ролята на жива възглавница. Единственият проблем беше, че много пърдеше.