Уилям Уортън - Отвъд килера

Децата най-сетне започват да се разотиват, майките им ги очакват за обяд, поне предполагам, че е така, освен ако нещата не са се променили от времето, когато живеехме тук. Ако пък майката на някое от тях не си е у дома, то ще трябва само да си приготви обяда. Голямото междучасие продължава едва един час и поне половината от времето се губи в пътя до дома и обратно към училище. Когато учех в същото училище, някои хлапета носеха обяда си в хартиена кесия. Ако съдя по децата около мен, почти никой не го прави сега. Може би монахините не им позволяват. Ако някои ученици останат да обядват в училището, една от тях също ще трябва да остане, за да ги наглежда.

Малко след като децата си тръгват и аз се захващам отново с картината, точно пред мен спира кола. Стар „Рамблър“. Модел от шейсетте години, какъвто рядко се среща днес. Имаше дори една песен, посветена на него. Тази кола създаде „Америкън Мотърс“, които пък едва не вкараха свой човек в Белия дом. Странни неща се случват по света.

От колата слиза млад мъж с грижливо вчесана назад коса и си проправя път сред няколкото хлапета, които продължават да се въртят около мен. Изглежда здравеняк, но е нисичък и набит; на вид е доста млад, давам му не повече от осемнайсет или двайсет години, възрастта, на която самият аз заминах да убивам или да бъда убит, защитавайки своя добър стар квартал. Крачи бавно към мен, присвива заплашително рамене и застава зад гърба ми широко разкрачен. Стои така в продължение на няколко минути. Прави крачка напред. Толкова е близо, че ми пречи да рисувам. Поглеждам го и мигновено проумявам, че е човек, който създава проблеми. Усмихвам се.

Започва, да ми задава въпроси. Сериозни въпроси от рода на „Кой сте вие?“ или „Какво, по дяволите, правите тук?“ Ако не беше толкова млад, щях да си помисля, че е цивилно ченге.

Опитвам се да му обясня. Не съм длъжен, но хич не ми се ще да се счепкам с този побойник и евентуално да пострадам. Едно от нещата, които стават все по-трудни с възрастта, е привикването с мисълта, че не мога „да се грижа“ за себе си. Прекалено стар съм. Започвам все по-добре да разбирам как се чувстват жените и защо толкова много от тях взимат уроци по карате и прочие простотии само за да се почувстват в безопасност. Не владея карате и не искам да го владея. Повечето хулигани, с които съм се сблъсквал, не носят сака или якета, така че не мога да ги хвана за реверите например, а каратето, джудото и другите бойни изкуства като че ли зависят точно от това — да хванеш другия за реверите. Затова отговарям на въпросите му.

— Живях в къщата отсреща чак докато навърших седемнайсет. Оттогава не съм се връщал в квартала и сега искам да нарисувам стария си дом и някои от местата, където съм живял.

— И за к’во рисуваш тая картина?

— За себе си, един вид сувенир.

— Ча’й са да ти обесна нещо — нито хората дет’ живеят в оная къща, нито некой от квартала ще ти купи тая картина? Ясно ли е?

— Знам, знам. Както ви казах, рисувам я за себе си. В това няма нищо лошо. Да не би да живеете в някоя от тези къщи?

Той започва да се смее, сетне изпада в лудешки кикот. Изтрива сълзите си с опакото на дланта си и продължава да се смее гръмогласно.

— Божичко, ча’ай да разкажа това на Пег. Ама че история, мамка му! Мале, скапаният свет целият се е побъркал!

Той сочи някогашната ми къща.

— Сестра ми живее там.

И продължава да се смее като луд. Очите му са кръвясали.

— Звънна ми по телефона, направо ме изкара от леглото. Накара ме да хукна като луд. „Ела, вика, на улицата има някакъв побъркан тип с една джаджа, дето прилича на паяк. Разправя, че щял да рисува къщата ми“.

Отстъпва крачка назад, така че да продължа да рисувам, но сега пък аз съм заинтригуван от разговора. Започвам да виждам иронията в цялата случка.

— Чат ли си? Сестра ми Пег е страшна паника; разбрала била, че ще рисуваш къщата й. Притеснила се, щото Бъд, мъжът й, де, боядисал къщата т’ва лято.

Смее се толкова силно, че не може да продължи. Представям си как сестра му наднича през прозореца и се чуди на какво толкова се смеем, защото сега вече и аз избухвам в смях.

Явно е решила, че се каня да вдигна скеле, да докарам кофи с боя и да боядисам къщата й. Толкова е лесно да се обърка човек.

Оказва се, че името на младежа е Дик. Стискаме си ръцете и той ме кани да вляза и да изпия чаша кафе със сестра му Пег. Сигурен е, че и тя ще се забавлява на шегата, нищо, че е за нейна сметка.

Моментът е подходящ за почивка, затова оставям нещата си на улицата, хлапетата няма да ги докоснат. Само ще минат забързано край тях по обратния път към училище. Искрено съм щастлив, защото ще вляза в дома, който означава толкова много за мен.