Уилям Уортън - Отвъд килера

Озовал се навън, поглеждам картината по нов начин. Определено се получава добре. Имах намерение да потърся някое магазинче или кафене, откъдето да си взема голям италиански сандвич, но заради изпитото кафе, а и заради времето, което изгубих в дома на Пег, решавам да пропусна обяда. И без друго съм качил поне пет кила. Разходката с колелото ми показа, че не съм в толкова добра форма, колкото си въобразявах. Няма да ми стане нищо, ако пропусна обяда.

Заемам се с картината. Започвам с най-трудните места, сетне довършвам фона. Не работя по обичайния начин, по който наслагвам боите, но точно с тази картина идеята ми се струва добра. Решавам да започна с небето, каквото е в момента, лазурносиньо, една идея по-тъмно отпреди час, комбинирано с небето от спомените ми.

Преди да се усетя, преминавам в друга реалност; време, място, тяло — всичко това е забравено, погълнато от картината. Странно как едно парче плат, намацано с бои, може да стане по-реално от самата реалност, да се превърне в място, в което да се озова, из което да се движа.

Тихо е. По улицата не минават коли, а може би просто не ги забелязвам. Както подозирах, в делничен ден, когато мъжете и някои жени са на работа, а децата са на училище, на улицата няма жива душа. Толкова е различно от Париж, където гъмжи от живот по всяко време на деня или на нощта. Тук всичко е по-затворено.

Тъкмо когато работя върху един детайл от края на улицата, онази част от нея, която е чиста фантазия, плод на моите спомени, а не нещо, което виждам с очите си, усещам нечие присъствие край себе си. Пег. Помъкнала е бебето със себе си. Поставила си е очна линия и така изглежда още по-привлекателна.

— Какво ще кажеш за чаша горещо кафе? — пита, неусетно преминавайки на „ти“.

Поглеждам я. Вперила е поглед в картината.

— Много си добър. Небето е като истинско.

— Благодаря. Радвам се, че ти харесва. Както виждаш, не се придържам съвсем точно към действителността, част от нещата са каквито си ги спомням.

— Ще ми се улицата ни да изглеждаше точно такава. Повечето местни хора не поддържат добре домовете си. Смятат ги за „отправни точки“, дошли са тук временно, докато си стъпят на краката и могат да си позволят нещо по-хубаво.

За пръв път чувам този израз, използван в подобен смисъл. Когато дълго време си живял извън собствената си култура, непрекъснато попадаш на нови думи и изрази.

Работя върху някои от дърветата на фона на небето. За целта трябва да се концентрирам, а аз се разсейвам.

— Какво представлява къща-отправна точка, Пег?

Смятам, че зная отговора, но ми е интересно какво мисли тя, какво е нейното отношение по въпроса. И без друго темите, на които мога да разговарям с нея, не са толкова много. Потапям четките си в терпентин и ги избърсвам. Решавам, че чаша кафе и разговор с красива млада майка ще ми се отразят добре.

— Това са евтини къщи, които хората купуват като за начало, за да спрат да плащат наем. Надяват се след време да спестят достатъчно пари, да продадат тази къща и да добавят към спестеното, за да си купят „истинска“ къща. Пари обаче трудно се спестяват, освен ако и двамата в семейството не работят, а дори и тогава повечето хора ги харчат със скоростта, с която ги печелят.

— Ще приема поканата ти за още една чаша кафе.

— Чудесно. Заповядай у дома.

Заобикаля ме отляво и тръгва по алеята. Тръгвам подпре й. Чудя се колко ли чифта очи ме следват, докато аз следвам нея. Вероятно не са много. Все още не съм видял никой на съседните веранди с изключение на едно хлапе през пет къщи оттук в посока към склона. Едва ли бе на повече от годинка, ниска ограда му пречеше да се изтъркаля по стъпалата. Онази къща е запазила до ден-днешен оригиналните веранда и дървени стъпала.

Щом се озоваваме вътре, Пег оставя бебето на пода пред телевизора. Обзалагам се, че телевизорът работи поне по шестнайсет часа дневно. Електронна версия на старовремската детегледачка. Дори да няма друга полза от тях, хората пак ще продължат да купуват милиони телевизори, за да ги използват като детегледачки. Същата работа е и с училищата.

Много от приятелите ни са учители в Париж. Повечето са американци и преподават в училището на жена ми. То всъщност започва със забавачка и завършва с дванайсети клас, а годишната такса надхвърля три хиляди долара. Въпреки това учителите смятат, че не им се плаща достатъчно. Все им повтарям, че трябва да се борят за възнаграждението, което получават детегледачките, защото, оставим ли настрана индивидуалните им умения, това е работата, която вършат — заместват родителите.