Уилям Уортън - Отвъд килера

Прекосяваме улицата, изкачваме стъпалата и се озоваваме на верандата. Оглеждам се. Всичко е толкова познато. Прекарал съм хиляди часове на тази веранда. Ако взема предвид единствено съзнателния си живот, няма друго място на тази земя, на което да съм прекарал повече време.

Пег ни очаква на прага с бебето в ръце.

Дик се провиква:

— Всичко е наред, Пег. Той е живял тук, без майтап, и с’а ще нарисува къщата на картина. Хич не се опитва да я продаде, прави я за себе си. Нема от к’во да се притесняваш.

Тя започва да се смее. Смее се силно, почти истерично. Оставя детето. Преоблякла се е в джинси и пуловер с V-образно деколте. Обула е мръснобели маратонки за тенис. Обръща ни гръб, прекосява хола и се озовава в кухнята. Аз стоя като омагьосан. Не мога да повярвам колко добре са се запечатали в паметта ми всички детайли, всяко кътче, как мигновено разпознавам нещата, които не бях в състояние да си спомня; разположението на фалшивата камина или на свода между хола и кухнята например. Едва сега виждам, че сводът вече го няма. Ъглите му са изправени и от двете му страни са заковани лавички. Това, което виждам, всъщност са спомени.

Откривам и други разлики. Стаите са мебелирани по модата, предпочитана от хората от най-долната прослойка на средната класа в наши дни, а не от времето на моите родители. Подът е покрит с мокет от край до край, вратата вляво между кухнята и хола е избита и на нейно място е направен барплот. Не липсва и обичайният огромен телевизор, който, разбира се, е включен. Забелязвам, че две от хлапетата, които ме разпитваха навън, сега седят пред телевизора, ядат препечени сандвичи със сирене и пият мляко. Детенцето, което видях по-рано, седи при тях. Момчето е на осем може би, а момичето изглежда с две-три години по-малко, разликата им е същата както при мен и Джийн. Може би това момче е моят двойник, който търсех навън. Хубаво ще е ако момиченцето се окаже Джийн.

Младата жена на име Пег се скрива в кухнята. В кафеварката имаше горещо кафе и тя ни налива по чашка. Двамата с Дик се настаняваме на столовете пред барплота. На стената, където е била рамката на вратата, е монтиран телефон. У дома ни никога не прокарахме телефон. Пег сяда от другата страна на бара, в кухнята. Виждам какво удобство предоставят избитата врата и барът, през който може да се сервира. Освен това така Пег надзърта в хола и наглежда децата. За да може да прави същото, майка ми винаги слагаше дъската за гладене на прага между кухнята и хола. Никога не ми бе хрумвало защо слагаше дъската за гладене точно там. Сега вече знам.

Странно ми е да си представя колко по-лесно щеше да е за нас да бяхме направили същото — да избием едната врата и да поставим бар. Татко беше дърводелец, щеше да го направи за един уикенд и да улесни живота ни неимоверно. Когато се прибирахме от училище, винаги се хранехме на масичката в кухнята точно където сега е застанала Пег. Тази масичка заемаше почти цялото пространство, но сега тук има толкова място. Разбира се, ние не притежавахме къщата, така че татко едва ли щеше да получи разрешение за промените. Да не говорим, че по онова време никой нямаше барплот у дома си. Те излязоха на мода чак след Втората световна война.

Пег се интересува какво правя тук, къде живея. Наистина ли съм роден в спалнята на втория етаж? Тръпки я побивали при мисълта, че някой наистина се е родил там горе. Надява се, че поне никой не е умрял в тази къща. Напомня ми за дъщеря ми Кейт на нейната възраст, в нея има нещо едновременно жизнено и уязвимо, като у Кейт.

Пег също е хубаво момиче. Оказва се, че е на двайсет и девет, шест години преди възрастта, на която Кейт загина. Момчето на име Боби е навършило девет, а Алис, момиченцето, е на седем. И двамата учат в „Сейнт Сирил“. Личи си по униформите. Когато казвам на Пег и на Дик, че и аз съм учил там, те не могат да повярват, че училището и черквата съществуват толкова отдавна.

Нямат намерение да ме обидят, но проумявам до какви изводи стигат, съдейки по външния ми вид. Аз съм плешив, брадат седемдесетгодишен старчок; и на мен не ми е лесно, като се погледна в огледалото. Сякаш някъде в съзнанието ми живее илюзията, че все още съм на четирийсет или на четирийсет и пет; това не е ли откачено? За тях явно съм някакво изкопаемо. Трудно ми е да свикна с напредналата си възраст.

Издигам се в очите им, когато им съобщавам, че живея в Париж. Не зная защо, но имам нужда от това. Обикновено самочувствието ми е достатъчно, за да не си прося признание или уважение, но точно сега не съм на себе си. Искам те да ме възприемат като ценен интересен събеседник. Като казвам „те“, имам предвид Пег. Дик и без друго не е особено впечатлителен и не се трогва лесно. Пег има светлосини очи. Много е красива, бледото й лице е обсипано с лунички, а косата й е гарвановочерна. Може би е качила четири или пет килограма над обичайното си тегло. Отблизо ми напомня още повече за леля Лора, каквато трябва да е била навремето, когато двамата с чичо Дик ме взимаха на разходка в хубавата си кола. Разликата е, че косата на леля Лора бе рижава. Пег има всички белези на червенокосо момиче. Може би си боядисва косата, тя е толкова черна, че повече не може. Но пък от друга страна, кой ще си боядисва косата черна, ако естественият й цвят е червен?