Уилям Уортън - Отвъд килера

Жената оставя между оградата паничка с някакви остатъци от храна, предполагам; кучето лакомо им се нахвърля, а тя затваря вратичката в оградата. Понечва да се прибере у дома, но ме вижда и се спира. Загръща по-плътно пеньоара си. Качва се на верандата и отново ме поглежда. Постоява така няколко минути и явно осъзнава, че наблюдавам именно нейната къща. Не вижда нищо освен задната част на статива и опакото на платното. Платното със скицата е обърнато към мен. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че всъщност платното се намира под прав ъгъл спрямо дома й.

Решавам, че моментът е подходящ да се запознаем и да се опитам да разсея страховете, които би могла да изпитва. Затова й подвиквам:

— Здравейте! Едно време живеех в тази къща. Живях тук като малък в продължение на дванайсет години.

Тя продължава да ме гледа. Затова решавам да излъжа:

— Роден съм в спалнята откъм улицата.

Не зная защо лъжа, просто искам намерението ми да нарисувам дома й да прозвучи по-мотивирано. Лъжата обикновено е безсмислена. Поне в повечето случаи.

Понякога обаче някоя дребна лъжа може да помогне. Не вреди никому, а може да направи живота по-вълнуващ. Писането на книги например е контролирана лъжа. Може би докато завърша тази картина, ще обясня на десетина минувачи, че съм се родил на десет различни места.

Зная, че непознатата ме чува, но въпреки това не помръдва. Стърчи там и ме зяпа. Придърпва още по-силно реверите на пеньоара. Заобикалям статива.

— Рисувам дома ви, госпожо, къщата, в която живеех като дете.

При тези думи тя се обръща и влиза забързано у дома си. Решавам, че запознанството ни не е потръгнало, и се залавям отново с картината. Почти е време да нанеса фона.

За целта заобикалям статива и започвам да вадя някои по-прозирни бои. Залавям се за работа. Рисуването на фона отнема малка част от времето, необходимо за цялостното завършване на една картина, но е изключително важно. Именно на този етап се взимат някои от най-важните решения. Докато рисувам, решавам да вдигна поглед и забелязвам, че жената от къщата на моето детство е излязла да премете верандата. От време на време ме поглежда крадешком. Всеки път, щом уловя погледа й, аз се усмихвам и й махам с ръка или с четка. Искам да разбере, че съм настроен приятелски, че няма от какво да се притеснява. Опитвам се да си придам колкото е възможно по-невинен и безобиден вид, което никак не е лесно, когато става въпрос за едър седемдесетгодишен мъж с брада. Хората предполагат, че ти си поредният мръсен дядка, който не би трябвало да се разхожда самичък по улиците.

Наблюдавам я как мете; вече е слязла по стъпалата; очевидно е доста дейна и жизнена жена. Има черна коса, бледо лице и ясни сини очи, които виждам дори от това разстояние; определено е ирландски тип. Странно, но ми напомня за майка ми, може би поради типично ирландската й забързаност.

Колелцата в ума ми се задвижват едно след друго. Сега пък ми напомня за сестра ми, а това е нещо, за което не искам да се сещам, не и в този момент. Задачата ми днес е да нарисувам тази картина и да отида в кафене „Триъгълника“, където да изпия няколко бири. Божичко, колко трудно ми е да прогоня този спомен! Зная, че ще преодолея мъката, трябва да го направя, но всичко се случи толкова внезапно.

Докато непознатата ту мете, ту ме наблюдава, не пропуска да надзърта през вратата с мрежа против насекоми и да хвърля по едно око и на бебето, което е оставила у дома си. Същинската врата, онази със стъклото, гравирано на ромбове, и с красиво извитата месингова дръжка, вратата, през която аз самият обичах да надничам като дете, бе отворена, но другата с мрежата бе затворена. Струва ми се, че там има малко детенце, около двегодишно, което се подпира на мрежата. След няколко минути майката се прибира вътре.

Май съм напластил прекалено много боя във фона и тя започва да се стича; затова избирам малка четка, мацвам черна боя и повтарям някои от контурите на скицата, за да съм наясно къде какво да рисувам. Обикновено не правя така, но този път композицията е толкова сложна и изкривяванията в пропорциите са толкова големи, че изпитвам необходимост добре да подготвя основата, преди да се захвана със същинското нанасяне на боите.

Слънцето се показва иззад облаците. Небето засиява още по-лазурно и над края на улицата се струпват удивително красиви бели пухкави облачета. Едва ли ще се задържат дълго, но точно от тях се нуждае моята картина; тези облаци изразяват моето усещане за стабилност и реалност, съчетано с чувство за лекота и ефирност.