Уилям Уортън - Отвъд килера

Оставям четката и се взирам в облаците. Носят се съвсем бавно, мога да уловя движението им просто като затворя едното си око и измеря разстоянието спрямо телефонния стълб. Долу, където се вижда Чърч Лейн, цветът им е лазурносин, но по-нагоре прелива в кобалтово и накрая завършва с къдрави бели дантели.

Слагам още бои върху палитрата, допълвам цветовете, останали от предишната картина, и добавям някои, които не са ми трябвали тогава.

Децата започват да се прибират по домовете си за обяд. Някои са с униформа, същата униформа, която носех и аз, когато ходех на училище. Енорийското училище „Сейнт Сирил“ се намира на четири пресечки оттук. Други хлапета носят джинси и пуловери, явно идват от общинското училище в Стоунхърст, което е малко по-далеч от енорийското. На всеки четири деца с униформи се пада по едно с обикновени дрехи, затова си вадя извода, че кварталът си е останал предимно католически, какъвто бе и по времето, когато живеех тук. Е, не е населен само с ирландци както някога, а с католици от всякакъв произход — ирландци, поляци, италианци, немци, чехи… Нямам представа защо един най-обикновен квартал е останал обвързан с една-единствена религия толкова дълго време. Не е чак толкова близо до католическото училище, което се намира отвъд Лонг Лейн, на практика в друг град — Ийст Лансдаун.

Хлапетата се носят забързано към мен. Прибират се у дома само за обяд, затова не носят чанти или учебници.

Те обаче умират от любопитство да разберат какво точно правя! Не мисля, че някое от тях е виждало досега уличен художник. Опитвам да си представя как бих реагирал, ако аз се прибирах у дома от училище и срещнех на улицата възрастен мъж с триножник да рисува огромна картина. Щях да си помисля, че е откачен. Сигурен съм, че повечето деца си мислят абсолютно същото.

Задават ми обичайните въпроси. „Защо правиш това?“ „Някой плаща ли ти?“ „Колко време ти отнема?“ „Какви са тези бои? Маслени ли са?“

Сетне пожелават да узнаят къде живея. Разказвам им как съм живял тук като дете, но пояснявам, че сега живея в Париж. Едно от тях, момиченце, пита:

— Париж, Франция ли?

Отвръщам, че живея точно там, но съм американец. Молят ме да кажа нещо на френски. Изломотвам няколко лесни израза. Това направо ги смайва. Наистина съм същество от друга планета.

Сега пък се интересуват дали продавам картините. Обяснявам им, че преди съм ги продавал, но вече не го правя. Колко ли струва една картина като тази? Не ми се ще да им казвам. Сумата няма нищо общо с парите, които родителите им изкарват с тежък труд. Ужасно несправедливо е. Казвам им, че рисувам за удоволствие и не продавам картините.

Спрях да ги продавам, когато започнах да изкарвам пари с писане на романи. Нямаше смисъл да продавам платната си, след като вече имах възможност да купувам картини. Май двамата с жена ми сме най-големите живи почитатели на живописното ми творчество.

Едно от децата сочи обувките ми. Обул съм маратонки за бягане „Найки“, които здравата съм износил. Вече не обичам да нося обикновени обувки.

— Ей, вижте, има „Найки“, сигурно е много богат.

Хлапетата се скупчват около мен. Всичките говорят едновременно. Думите, които чувам най-често са:

— Виж това! Виж онова! Виж това! Виж онова!

Удивително колко различни езици и изрази можеш да срещнеш в един квартал. Спомням си някои от фразите, които използвахме като деца. С изненада установявам колко много приличат тези деца на нас самите на техните години. Причината може би се крие във възрастта им, но като че ли е по-дълбока; дали пък не става въпрос за някакъв специфичен подвид, неподвластен на времето, на атомните бомби, войните, икономическите кризи, наркотиците и всичко останало? Изглеждат ми уникални, неповторими по същия онзи начин, по който бяхме самите ние. Познавам френските деца, както и тези от Ню Джърси и Калифорния, но тези тук са различни. Малкият анклав от моето детство е оцелял непокътнат през годините. Успявам дори да забележа различни типове в групата, която ме е заобиколила. Ето един едър гръмогласен малчуган, който все бута останалите, без да обръща внимание на нищо. Познавам го отпреди петдесет години. Дори си спомням името му. Тук сякаш има точно копие на всяко едно от децата, с които съм израснал. Няма как да не потърся в групичката някой, който да прилича на мен или на сестра ми. Не е лесно да си спомниш как точно си изглеждал някога, трудно е да прецениш външността си обективно, но съм сигурен, че двамата с нея имаме свои двойници.