Роберт Хайнлайн: Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))

Събудих се в едно легло с мъж и котарак. Мъжът ми беше непознат; котаракът — не.

Затворих очи и се опитах да събера мислите си — да закача думичката „сега“ за спомена от снощи.

Да, ама не. Такова нещо като „снощи“ нямаше. Последният ми ясен спомен беше как се возя в някакъв автобус за Ню Ливърпул; сетне нещо рече „тряс“, главата ми се фрасна в облегалката отпред, после някаква жена ми тикна в ръцете едно бебе и се заизнизвахме през аварийния изход — аз, гушнала котарака в едната си ръка и бебето — в другата… — и там видях един мъж, на когото дясната му ръка я нямаше…

Преглътнах и отворих очи. Непознат в леглото — все беше по-добре от мъж с чуканче вместо дясна ръка, от което блика кръв на поразия. Дали не беше кошмар? Пламенно се надявах да е така.

Ако не беше — какво ли съм направила тогава с бебето? И чие ли беше то? Морийн, така не бива. Да зарежеш бебе — това е непростимо.

— Пиксел, ти да си виждал едно бебе?

Котаракът дума не обели. „Невинна“ — реши съдът.

Баща ми навремето беше казал, че аз единствена от неговите дъщери мога да седна в църквата и да открия, че съм се насадила върху горещ лимонов пай… всеки друг първо би погледнал. Аз бях погледнала. Ама братовчед ми Нелсън… е, карай да върви.

Независимо от всякакви лимонови пайове, кървящи чуканчета и изчезнали бебета обаче, онзи непознатият продължаваше да си лежи в леглото ми, обърнал мършав гръб към мене — по-скоро като съпруг, отколкото като любовник. Не помнех да съм се женила за него.

И преди бях споделяла постелята си с мъже, че и с жени, и с напикани бебета, и с котараци, които те избутват до ръба на леглото, и само веднъж с четирима бръснари. Обаче все пак искам да знам с кого спя — нали съм си старомодно момиче. Така че попитах котарака:

— Пиксел, кой е този? Познаваме ли го?

— Нееее.

— Е, я да видим тогава — положих длан на рамото му с намерение да го раздрусам и щом се събуди, да го питам къде сме се запознали — и дали сме се запознавали въобще.

Рамото му беше студено.

По-мъртъв не можеше и да бъде.

Това не е най-добрият начин да започнеш деня.

Грабнах Пиксел и мигом скочих от леглото. Котаракът протестираше.

— Няма ли да млъкнеш! Мама си има проблеми! — срязах го аз. Насилих таламуса си да спре поне за секунда, може би и за по-дълго и реших да не се втурвам през вратата и по коридора, както можеше и да стане… а да успокоя топката и да се опитам да преценя ситуацията, преди да се разпищя за помощ. Сигурно в същия този миг открих, че стоя тук по капли. Не че съм толкова стеснителна, ала наистина ми се струваше по-благоразумно да се облека, преди да докладвам на полицията за намерен труп. Без съмнение щяха да искат да ме поразпитат, а пък познавам ченгета, които биха се възползвали от какво ли не, за да те изкарат от равновесие.

Но я първо да огледаме този труп…

Като продължавах да стискам Пиксел, заобиколих леглото и се наведох. (Глът.) Не го познавах. Не беше от тези, с които бих поискала да си легна, дори когато е в цветущо здраве. А пък сега явно не беше — дюшекът от неговата страна беше подгизнал от кръв. (Два пъти „глът“ и лека тръпка.) Кръвта бе изтекла от устата му или му бяха прерязали гърлото. Не бях сигурна, нито пък имах желание да проверявам.

Така че се дръпнах назад и се огледах за дрехите си. Подсъзнателно знаех, че стаята е хотелска — стаите под наем нямат същия вкус като частните домове. Беше луксозен апартамент. Доста време ми отне да претършувам всички шкафове, шкафчета, ниши, чекмеджета и т.н… и после пак отначало, тъй като първият опит не доведе до никакъв резултат. При второто претърсване, макар да ровех много по-внимателно, не намерих дори и парцал — нито моя размер, нито неговия, нито мъжки, нито женски.

Та волю-неволю реших да се обадя на управителя, да му обясня какъв е проблемът и да го оставя да извика ченгетата. Да го помоля също за халат, кимоно или нещо от сорта.