Уилям Уортън - Отвъд килера

Сигурен съм в едно — дори да успея да докажа на повечето родители, че децата им ще се учат по-добре у дома с помощта на компютри, видеофилми, аудиокасети, отколкото в училище, че у дома ще научат повече, ще живеят по-щастливо и ще постигнат повече, те пак ще откажат. Причината повечето от тях да изпращат децата си на училище е да ги изгонят от къщи. Ако междувременно научат нещо, добре, но за тях основната функция на училището е да замести детегледачката.

Учителите ще получават повече пари, ако им се плаща като на детегледачки. В момента надницата е два долара на час. Ще взимат толкова за всяко дете. Обикновено учителят преподава на двайсет и пет деца в продължение на пет часа дневно. Това прави по двеста и петдесет долара на ден, което си е съвсем прилична заплата. Повечето учители обаче отхвърлят идеята. Гордостта им се оказва по-силна от желанието им да спечелят повече пари.

И така, бебето на Пег седи пред телевизора. Вероятно като порасне, ще се присъедини към огромното пасивно мнозинство, което очаква всички удоволствия, а и смисъла на живота, да им бъдат поднесени на тепсия. За повечето хора измислените телевизионни герои са по-реални от собствените им семейства, от хората около тях. Когато водят нещо, наподобяващо разговор, те неизменно стигат до един или друг сапунен сериал, до едно или друго шоу или до новините, поднесени по начин, който да им бъде забавен. Не намирам в това нищо забавно. Една от основните причини да заминем да живеем във Франция, бе да спасим децата си от американската телевизия.

Затова поглеждам с известно съжаление към това хлапе, което може да бъде толкова изобретателно и да се забавлява само̀ по най-невероятни начини, а вместо това седи като хипнотизирано и гледа филм след филм. Тези мисли се въртят в главата ми, докато следвам Пег из къщата. Подобни мисли могат да ме изкарат извън релси.

Настанявам се на същото място на бара, на което седях и преди. Кафето е готово, Пег налива по чашка и сяда точно срещу мен. Съвсем близо сме един до друг, защото барплотът е тесен. Вади цигара от пакета, оставен на бара. Взимам запалката и паля цигарата й. Този толкова интимен жест е едно от малкото хубави неща, които откривам в пушенето. Като изключим него, в американската култура няма много място за несексуална интимност между мъж и жена, които просто общуват помежду си. Тя отново издухва дима с крайчеца на устната си далеч от мен. Предлага ми цигара, но аз поклащам глава.

— Какъв е животът в Париж? Жените наистина ли са толкова красиви, както всички разказват?

— Не са по-красиви от теб, Пег, поне повечето от тях. Мисля, че, общо взето, са по-привлекателни от типичната американка. Отделят повече пари и посвещават повече време да бъдат красиви. И се справят по-добре от американките. Във Франция се отделя голямо внимание на външния вид.

— Значи не смяташ, че американките са красиви?

— Мисля, че не знаят как да покажат най-доброто от себе си. Веднъж омъжат ли се, голяма част от тях престават да се грижат за себе си както преди. Във Франция не е така.

Тя се изправя и без да изпуска цигарата, прокарва ръце по плътно прилепналите си джинси.

— Божичко, колко съм дебела! С това бебе не мога да излизам достатъчно. Седя тук по цял ден да го надзиравам и да се самосъжалявам. Откакто го родих, напълнях петнайсет кила и не знам как, но трябва да сваля поне още пет. Като че ли всичко ми се е залепило тук и на задника ми.

Тя пристиска с длани талията си.

— Нямах предвид тебе, Пег. Имах предвид повечето жени, които срещам тук.

Пег отново дръпва от цигарата. Наслаждавам се на разговора, но се боя нещата да не загрубеят. Предполагам, че се чувства самотна и обича да флиртува.

— Когато продаваш картините си, къде ги купуват? Във Франция ли?

— Едно време наистина ги продавах, но вече не го правя. Пенсионирал съм се като художник.

— Стига, бе, прекалено млад си за пенсия. Изглеждаш по-млад от майка ми, а тя продължава да работи.

Обяснявам й, че като художник съм издържал семейството си в продължение на двайсет и пет години, но сега съм писател.

— И какви книги пишеш?

— Романи.

— Наистина ли? Какви по-точно — криминални, научнофантастични или романтични?

— Нищо подобно. Пиша едва от десет години. Първо написах книга за едно момче, което иска да полети, после за един мъж, който остава близо до баща си до сетния му миг и за отношенията му с деветнайсетгодишния му син. Публикувал съм шест романа досега. Не зная как се наричат. За мен са просто книги.