Уилям Уортън: Отвъд килера

Едно нещо мога да ви кажа за себе си. Почувствам ли умора, просто се излягам на слънце или се отдавам на мързел, а съзнанието ми се върти из същите онези стари и мрачни алеи на разума, зацикля на все същите тъжни истории, които се опитвам да забравя. Но не мога да го изключа. Най-добрата почивка за мен е да опитам нещо ново, да започна книга или картина.

Това беше основната причина да се захвана с писане. Нуждаех се от един тих, спокоен свят, който да мога да контролирам и в който да намирам убежище, когато осъзная, че съм се потопил прекалено дълбоко в живописта. Започна ли да сънувам как рисувам, това е лош признак и означава, че съм застанал на ръба на своята черна дупка.

Изведнъж проумявам, че онова, което желая най-силно, е да нарисувам отново родната си Филаделфия. Рисувах я преди няколко години. Открих, че това е единственият начин да се върна отново у дома. Последният път, когато го направих, бе по време на пътуването на жена ми до Китай. Рисувах из уличките на стария квартал на дядо в югозападната част на Филаделфия, където той бе построил три къщи, залепени една за друга. Сега там живее леля Едит. Този път исках да се съсредоточа само върху рисуването на къщата, в която живях от петгодишна възраст чак докато постъпих в армията през 1943, когато вече бях на седемнайсет.

Изминаха вече двайсет и пет години, откакто започнах да усвоявам и развивам специфичните умения на уличен художник в Париж. Научих се да оставам встрани от лудешкия ритъм на града, от забързаните автомобили, туристите, кучетата, котките, плъховете и ченгетата и в същото време да изразявам себе си, да рисувам добри картини, които да показват как сградите, улиците, нещата, които човек е построил или направил, отразяват неговото време, неговите мисли и въжделения. Обичам да наблюдавам как отминаването на времето, като смяна на сезоните, като белези, които оставя, като ремонти и реконструкции, придава на иначе неодушевени обекти усещане за вечен, непрестанно променящ се живот, макар че ако човек се замисли, ще осъзнае, че понятие като вечен живот вероятно не съществува, но поне може да се преструва, че го има. Научих се и да общувам със света на улиците, който лудешки се върти около мен, опитвам се да вникна и в интимността на живота, да съчетавам елементите му и да откривам някакъв здрав разум във всичко това.

Така минаваха дните през по-голямата част от живота ми и това не бе само начин да си изкарвам прехраната, а начин на живот. Липсва ми. Вече повече от четири месеца не съм излизал да рисувам на някоя оживена улица. През това време рисувах плажове, океани, небеса, все интересни неща, но природни дадености. Сега искам да приложа тези свои особени умения, тези идеи, към собственото си минало, към света от моето детство. Той бе толкова уникален и невероятен, че не съм сигурен дали ще успея. Сигурен съм обаче, че ще успея съвсем ясно да изразя своите дълбоко позитивни чувства към тези места и времена, към моите спомени. И ако е възможно, ще събера отделните парченца по някакъв свой собствен начин и ще ги залепя в едно цяло. И ще се опитам да прочистя някои доста мрачни кътчета от своето съзнание.

Изпращам до летището Емили и най-малкия ни син Уил, който бе дошъл с нас в Ню Джърси. Уил заминава за Франция, където ще отиде на корабчето ни, закотвено в Сена, а Емили лети за Флорида, откъдето всъщност започва нейното пътешествие. Самолетните билети се оказват по-евтини, отколкото очаквахме, вероятно защото толкова много авиокомпании са увлечени от големия водовъртеж, наречен „дерегулация“, и предлагат евтини полети.

На свой ред се отправям към най-близката железопътна гара в Ню Джърси. Също като при последното ми пътуване до Фили, и сега представлявам твърде колоритна гледка. На гърба си нося доста омацан и очукан френски статив, комбиниран с кутия за бои и палитра. Сменям стативите си на всеки три години и въпреки че наскоро успях да позакърпя този с помощта на чичо Марвин, съпругът на леля Едит, сега вече покойник, времето му вече изтича. Липсват няколко ключови винтчета, някои части са прекалено износени, а и ремъкът за носене през рамо няма да издържи дълго. Чичо Марвин почина от рак преди шест месеца и сега леля Едит живее сама. Обадих й се по телефона и тя остана очарована от възможността да й погостувам. Аз също изгарям от нетърпение да я видя.

Живях у тях онзи октомври, когато за последен път бях във Филаделфия, и заедно гледахме бейзболните мачове по телевизията. Знаех, че чичо Марвин е болен от рак, но леля Едит така и не пророни нито дума. Сякаш целият ми свят, светът, който обичам, ме изоставя. Леля Едит се превръща в последния бастион на моето минало.