Уилям Фокнър - Горящите обори

Дюкянът, в който заседаваше мировият съдия, вонеше на сирене. Скръстило крака на бурето с гвоздеи в дъното на препълненото помещение, момчето усещаше, че му мирише на сирене, а и на нещо повече: от мястото, където седеше, се виждаха подредените лавици, гъсто натъпкани с твърдите наклякали живи очертания на консервените кутии, чиито етикети неговият стомах разчиташе не по буквите, които нищо не значеха за мозъка му, а по алените дяволи и сребърните извивки на рибите — те, сиренето, което усещаше да мирише, и херметично затворените меса, които по внушение на червата си вярваше, че подушва на последователни талази, мигновени и кратки в постоянната воня, потискаха вонята и усещането на онзи неопределен страх най-вече от отчаяние и мъка, който идва с познатия свиреп напор на кръвта. Не виждаше масата, където е седнал съдията и пред която са застанали баща му и противникът на баща му ( нашият противник , мислеше той в отчаянието си; нашият! моят и неговият, на двамата! А той ми е баща! ), но чуваше само другите двама, защото баща му още не бе изрекъл и дума.

— А с какви доказателства разполагате вие, мистър Харис?

— Нали ви казах. Шопарът влязъл в моята царевица. Хващам го аз и му го връщам. А той няма къде да го затвори. Казвам му, предупреждавам го. Втория път затворих шопара в моята кошара. Като дойде да си го вземе, дадох му тел колкото да си огради кочината. На третия път пак му затварям шопара и не го пускам. Качвам се на коня, отивам до неговата къща и гледам телта, дето му я дадох, още стои на двора, както си беше навита на макарата. Казах му, ще си получи шопара, ако ми плати един долар. Същата вечер пристига един черен с долара и взима шопара. Непознат негър. „Каза — вика — да ти кажа, че дърво и сено лесно горят.“ „Какво?“ — викам. „Това ми каза, това ти казвам — дърво и сено лесно горят.“ И нея нощ оборът ми пламна. Стоката изкарах, ама обора загубих.

— Къде е тоя негър? Намерихте ли го?

— Нали ви казвам, непознат негър. Де да знам какво е станало с него.

— Но това не е доказателство. Не разбирате ли, че не е никакво доказателство?

— Питайте момчето там. То знае. — За миг момчето си помисли, че става дума за по-големия му брат, но Харис добави: — Не тоя. Малкия. Момчето — и както клечеше, дребен за годините си, дребен и жилав като баща си, с кърпени и избелели гащи, вече съвсем омалели, с права несресана кафеникава коса и очи сиви и диви като буреносен облак, той видя как мъжете между него и масата се превръщат в пътека от безжалостни лица, в чийто край съзря съдията, един смачкан посивял мъж без яка и с очила, който му кимаше да излезе. Не усещаше пода под босите си нозе; вървеше сякаш под осезаемата тежест на безмилостните следящи го лица. Непохватен в черното си неделно палто, навлечено не заради делото, а поради заминаването, баща му дори не го погледна. Той иска от мен да излъжа , помисли си момчето, отново обзето от тази бясна мъка и отчаяние. И аз ще трябва да се подчиня.

— Как ти е името, момче? — попита съдията.

— Полковник Сарторис Сноупс — изшептя момчето.

— Хайде бе! — каза съдията. — Я говори по-високо! Полковник Сарторис ли? Според мен всеки, който носи името на полковник Сарторис, трябва да казва само истината, нали? — Момчето мълчеше. Противник! Противник! — мислеше си то; в тоя миг не можеше дори да гледа, не можа да види, че лицето на съдията е благо, нито да долови, че гласът му, когато се обърна към човека, именуван Харис, е разтревожен: — Искате ли да разпитам момчето? — Не можеше да чува и в последвалите дълги секунди, когато в малкото претъпкано помещение не се долавяше абсолютно никакъв звук, освен тихото и напрегнато дишане, стори му се, че се е хванал за края на една лозница и се клатушка, увиснал над бездна, а когато тази люлка стига горния си край, изведнъж изпада в един безкраен миг на хипнотизиращо притегляне и временна безтегловност.

— Не! — отсече Харис и избухна. — Проклятие! Да се маха! — Сега времето и живият свят отново се втурнаха под нозете му, гласовете отново стигаха до него през миризмата на сирене и консервирано месо, страх и отчаяние и старата тъга на кръвта:

— Делото е приключено. Вината ти, Сноупс, не мога да докажа, но мога да ти дам съвет. Махни се от тоя край и повече не се връщай.

Едва сега баща му продума, гласът му бе студен и дрезгав, равен, без натъртвания:

— Така и смятам да направя. Нямам намерение да оставам в край, между хора, които… — и каза нещо не за пред хора, злобно, без да има никого пред вид.