Уилям Фокнър - Уаш

Сътпен стоеше над сламеника, върху който лежаха майката и детето. Светлината на ранното слънце се промъкваше през ивиците между разсъхналите дъски на стената и падаше на дълги черти, които, сякаш нарисувани със светъл молив, се прекършваха на разкрачените му нозе и камшика в ръката му, после преминаваха връз притихналите очертания на майката, вдигнала към него тихи неразгадаеми, свъсени очи, и по детето до нея, увито в къс избеляла, ала чиста материя. Зад тях, до грубото огнище, в което мъждееше невзрачен огнец, клечеше стара негърка.

— Добре, Мили — каза Сътпен, — жалко само, че не си кобила. Щях да ти отделя в яхъра една по-прилична ясла.

Момичето на сламеника не помръдна. Тя просто продължи да го гледа безизразно с младо намръщено, неразгадаемо лице, все още бледо от мъките на раждането. Сътпен се отмести и поднесе в насечените моливни резки светлина своето лице на шейсетгодишен мъж. После се обърна към клекналата негърка и тихо рече:

— Тая сутрин Гризелда се ожреби.

— Мъжко или женско? — попита негърката.

— Мъжко. Едно дяволски чудесно жребче… А това какво е? — И той посочи сламеника с ръката, в която държеше камшика.

— Това е май женско.

— Ха! — рече Сътпен. — Дяволски чудесно жребче. Ще одере кожата на стария Роб Рой, дето го яздих на Север в шейсет и първа. Помниш ли?

— Да, господарю.

— Ха! — И отново погледна сламеника. Сега никой не можеше да каже дали момичето още го гледа. Камшикът отново я посочи. — Виж там от какво имат нужда, каквото можем, ще направим. — Прекрачи прага на разкованата врата и нагази в гъстите бурени (в ъгъла на верандата, все тъй подпряна, стоеше ръждясалата вече коса, която Уаш бе взел от него, за да ги подкастри) — там го чакаше конят му и Уаш с поводите в ръце.

Когато полковник Сътпен яхна коня и замина да се бие с янките, Уаш не го последва. „Оставам да се грижа за къщата на полковника и за негрите му“ — казваше той всекиму, питал или не питал — кльощав, съсипан от маларията човек със светли питащи очи, който изглеждаше на около трийсет и пет, макар всички да знаеха, че има не само дъщеря, ами и осемгодишна внучка. Но той не казваше истината и това бе известно на повечето от тях, малцината останали мъже между осемнайсет и петдесет, макар някои да вярваха, че сам той наистина си вярва, но дори и те смятаха, че е достатъчно умен, за да поставя ума си на изпитание с мисиз Сътпен и Сътпеновите роби. Знаеха, че ако не умен, той е поне твърде мързелив и тежкоподвижен, за да се залови с нещо подобно, че единствената му връзка с плантацията на Сътпен води началото си от даденото му преди години позволение от полковника да клечи в паянтовата колиба край блатото на имението му, която Сътпен бе струпал в ергенските си години да му служи за рибарски подслон и която от неупотреба така бе рухнала, че напомняше някой стар или болен див звяр, пропълзял тук за всеобщ страх да пийне глътка вода в предсмъртната си агония.

Тези думи бяха стигнали и до ушите на Сътпеновите роби. Смяха се. Смееха му се не за първи път и зад гърба му го наричаха „бяла измет“. Срещнеха ли го, сами или на групи, по обраслия път от блатото и стария риболовен стан, питаха го: „Защо не си на война, бели човече?“

Спирайки, той се оглеждаше в пръстена от черни лица и бели очи и зъби, зад които бляскаше подигравка. „Защото имам дъщеря и семейство, нали ги поддържам — казваше той. — Махайте ми се от пътя, черни муцуни!“

„Черни муцуни? — повтаряха те. — Черни муцуни? — и се смееха. — Я го виж ти, той ще ни вика черни муцуни!“

„Да — казваше той, — ако бях отишъл, кой щеше да се грижи за моите хора? Аз си нямам черни муцуни.“

„Че какво ли имаш ти? Само оная колиба там долу, дето полковникът и нас не би пратил да живеем.“

Понякога ще ги изругае, друг път се нахвърляше върху тях, грабнал от земята някоя пръчка, а те се пръсваха пред него и уж се пръсваха, а сякаш все тъй го ограждаха с черния си смях, подигравателен, неизбежен, изплъзнал му се и този път, и той оставаше задъхан, неспособен за нищо, побеснял. Веднъж това се случи в самия заден двор на голямата къща. Беше след неприятната вест, дошла от планините в Тенеси и от Виксбърг, след като генерал Шерман бе прегазил плантацията и повечето от негрите бяха тръгнали след него. С федералните войски бе изчезнало почти всичко и мисиз Сътпен прати да обадят на Уаш, че може да обере мускадиновата лоза, която зрееше по беседката в задния двор. Този път го пресрещна една от слугините, една от малкото останали негри. Отстъпи негърката до кухненските стъпала, застана там и се обърна. „Спри, бели човече! Спри, дето си! Полковникът като си беше тука, по тия стъпала не си минавал. И сега няма да минеш!“