Уилям Фокнър - Уаш

— Момиче — каза негърката. — Ако искаш, иди му кажи — и пак влезе в колибата.

— Момиче — повтори той, — момиче! — Изненадан, дочу галопиращи копита и видя как гордата фигура на конника отново се появява. Стори му се, че я следва с поглед, литнала през превъплъщенията, които бележат натрупването на годините, на времето, за да стигне върха, където префуча под една размахана сабя и едно разкъсано от изстрели знаме и се втурна през небеса с цвета на вряща сяра, и за първи път в живота му мина през ума, че може би и Сътпен е стар като него. „Да се роди момиче — помисли си той изумен; после дойде приятната, почти детска мисъл: — Да, така е. Да пукна, но ми било писано в края на краищата да стана и прадядо.“

Влезе в колибата. Движенията му бяха несръчни, пристъпи на пръсти, сякаш той вече не живее тук, сякаш детето, което току-що бе поело въздух и изплакало в белия ден, го е лишило от колибата, нищо, че е може би от неговата кръв. Върху сламеника не видя нищо, освен размазаното петно на изтощеното женско лице. Приклекнала до огнището, негърката се обади:

— Ако ще му казваш, по-добре върви! Съмна се.

Но това не бе нужно. Още не бе минал ъгъла на пруста, където бе подпрял взетата преди три месеца коса да почисти буренака, когато Сътпен сам се появи на стария жребец. Не се запита как е научил. Стори му се напълно естествено, че тъкмо това е вдигнало другия в този ранен неделен час, застана до него, додето оня слезе от седлото, пое поводите от ръката му, а по мършавото му лице се изписа почти малоумното изражение на изморено тържество.

— Момиче е, полковник! Да пукна, ако не си колкото мен на години…

Но Сътпен го отмина и влезе в колибата. Уаш остана вън с поводите в ръка и чу как Сътпен приближава сламеника. Чу думите на Сътпен и нещо в него като че замря, преди да се е породило.

Слънцето се бе издигнало, пъргавото слънце на Мисисипи, ала му се струваше, че е застанал под едно непознато небе, на чуждо място, където разпознаваш нещата като насън, сън, в който падаш, без да си се издигнал. „Не може да съм чул каквото чух — помисли си той. — Знам, това е невъзможно.“ Въпреки това гласът, познатият глас, който бе изрекъл тия думи, продължаваше да говори, сега на негърката, за някакво жребче, което се родило призори. „Значи, затова е станал толкова рано — рече си той. — Затова! Не за мен и не за нея! И за своите не би се вдигнал.“

Сътпен излезе. Нагази буренака и тръгна с оная тежка решителност, която на младини щеше да бъде пъргавина. Без да вдига поглед към Уаш, каза:

— Дайси ще остане да я гледа. А ти по-добре…

След това сякаш разбра, че Уаш е пред него и млъкна.

— Какво има?

— Ти каза… — В ушите на Уаш собственият му глас прозвуча плоско, като на патица, като гласа на глух човек. — Каза, че ако е кобила, щял си да й дадеш подходяща ясла в яхъра…

— Е? — каза Сътпен. Очите му се разшириха, после се свиха, досущ като юмруци, които се стягат и разпускат. Уаш пристъпваше към него леко приведен напред. Изненадата накара Сътпен да се закове за миг: цели двайсет години този човек не бе направил ни едно движение, ако не му заповядаш, беше като конете, които яздиш. Очите му отново се свиха и разшириха и без да помръдне, той сякаш отстъпи.

— Стой там! — внезапно и остро извика Сътпен. — Не ме пипай!

— Ще те пипна, полковник! — каза Уаш с равния тих, почти мек глас и продължи да пристъпва.

Сътпен вдигна ръката с камшика; старата негърка надникна иззад разкованата врата с черното си чудовищно птиче лице на изнурен гном.

— Не мърдай, Уаш! — извика Сътпен и замахна. Старата негърка скочи в буренака с бързината на коза и побягна. Сътпен удари повторно и камшикът се плъзна от лицето до коленете на Уаш. Когато Уаш се надигна и отново тръгна напред, в ръцете му се поклащаше косата, която Сътпен му бе заел преди три месеца и от която вече нямаше да има нужда.

Като влезе в колибата, внучката му се разшава на сламеника и го повика с раздразнен глас:

— Какво беше всичко това?

— Кое, моето момиче?

— Тази шумотевица навън.

— А, това ли? Нищо — рече той. Коленичи и несръчно докосна челото й. — Искаш ли нещо?

— Глътка вода — сърдито каза тя. — Откога искам глътка вода, а никой не ми обръща внимание.

— Ей-сегичка — утеши я той. Изправи се вдървено, взе канчето с вода и подигна главата й да пие, после я пусна и тя се обърна към детето с каменно лице. Само миг след това видя, че тя плаче. — Хайде, хайде — каза той. — Я виж мене, плача ли? Дайси вика, че бебето било в ред. Нали всичко мина? Сега няма за какво да плачеш.