Уилям Фокнър - Черните панталони

Застанал в овехтелите, избелели, но чисти черни дочени гащи, които Мени бе изпрала само преди една седмица, той чу удара на първата буца о чамовия сандък. После сам грабна една от лопатите и в ръцете му (на ръст надхвърляше шест стъпки и тежеше малко повече от сто килограма) тя заприлича на лопатките, с които си играят децата по крайбрежния пясък, а половината кубик хвърлена с нея пръст по нищо не се отличаваше от леките облачета, които вдигат детските лопатки. Един от другарите му, също работник в дъскорезницата, го побутна по ръката и рече:

— Нека аз, Райдър!

Но той не трепна. Докато лопатата се намираше още във въздуха, освободи едната си ръка, замахна назад и блъсна другия в гърдите, оня подскочи цял разкрач, и след това отново прихвана лопатата, понесла пръстта с кротък бяс, от който купчината растеше сякаш по своя воля, ненасипвана отгоре, а като че набъбваща отдолу, откъм земята, докато най-после, ако не беше прясната му пръст да го отличава, гробът стана досущ като всички останали гробове, белязани в безреда из голото поле с парчетии от пръстени съдове, изпочупени шишета, стари тухли и всякакви други незначителни наглед предмети, всъщност наситени с дълбок смисъл, фатални за оня, който ги докосне, и неразбираеми за белия човек. Сетне се изправи, захвърли с една ръка лопатата и тя затрептя като забито копие на връх купчината пръст, обърна се и закрачи нататък, без да спира дори когато от рехавата група негови близки и приятели и неколцина стари хора, помнещи и него, и покойната му жена от деца, се отдели една бабичка и го дръпна за ръката. Беше леля му. Тя го бе отгледала. Родителите си изобщо не помнеше.

— Къде си тръгнал? — рече тя.

— У дома — каза той.

— Как тъй сам — рече тя. — Гладен си. Ела при мене да хапнеш.

— Отивам си у дома — повтори той, като издърпа желязната си ръка от нейната, сякаш не човек го бе хванал, а муха му е кацнала. Останалите дървари от дъскорезницата — той им беше началник — тихо се отдръпнаха да му сторят път. Но още не стигнал оградата, един от тях го настигна; нямаше защо да му обяснява, че е пратеник на леля му.

— Почакай, Райдър — каза другият. — Скрили сме в храстите едно шише… — После добави онова, което нямаше намерение да казва, което никога не бе допускал, че ще издума при подобни обстоятелства, макар всички да го знаеха: каза му за мъртвите, които не искат или не могат да напуснат земята, въпреки че плътта, в която на времето са живели, вече е върната в нея; проповедниците нека си разправят колкото щат, да повтарят и да потретват, че мъртвите уж напускали земята не само без жал, но дори и с радост, за да се възнесат във вечната слава. — Ами ако тя се върне? Лошо ще стане, ей!

Той погледна другия, без да спира, а някъде горе, на високата му и килната назад глава, се изцъклиха две зачервени в ъглите очи.

— Остави ме, Ейси — рече той, — не ми се бъркай!

И продължи, прескочи трите реда бодлива тел, без да забавя крачка, прекоси пътя и навлезе в гората. Когато излезе от другия й край, наближаваше привечер, премина последната нива и пак на една крачка прескочи и тази ограда. В късния неделен час пътят беше опустял — нямаше ги семействата с фургоните, ездачите и поелите за църква да го заприказват и след туй, като отмине, с мъка да се сдържат да не обърнат глави подире му. Бледият, лек и сух като барут августовски прахоляк, по който бяха минали бавните неделни нозе, криеше някъде отдолу отпечатъците от копита и колела, оставени там през дългата седмица, заличени сега, но не изчезнали, запечатани и запазени в спечената прах; там бяха и тесните, с прибрани пети и щръкнали палци следи от босите нозе на жена му, която в съботен ден, докато той се измие, отиваше до лавката да вземе дажбите за седмицата; там бяха и неговите собствени следи, бележещи сега бързите му крачки, крачки като на дребосък, който се е забързал, а снагата му пореше въздуха, който нейното тяло бе опразнило, очите му галеха предметите — дървета и нивя, къщи и хълмове, — които очите й бяха загубили.

Къщата им бе последната и не тяхна, а взета под наем от Карадърз Едмъндз, местния бял земевладелец. Редовно си предплащаше наема, че и нещо повече — за шест месеца постла пруста с нови дъски, доизгради и покри кухнята: работеше сам в съботните следобеди и в неделя, помагаше му единствено жена му. И печка купи. Защото не печелеше зле: на дъскорезницата работеше, откак навърши петнайсет, и сега, вече на двайсет и четири, водеше цялата дърварска бригада, а хората му от изгрев до залез извозваха една трета повече трупи, от останалите, понякога сам той преместваше такива дънери, каквито обикновено двама души влачеха с куки — може би го правеше от суетност, защото си съзнаваше силата.