Никога не оставаше без работа, дори в ония отколешни дни, когато от пари много-много нямаше нужда, тъй като по-голямата част от онова, което му трябваше тогава, не струваше пари — не се налагаше да купува жените, били те светли или мургави, безименни и за каква да е цел, не се грижеше какво ще облече, а при леля му по всяко време на деня и на нощта за него имаше достатъчно храна, при това леля му не искаше двата долара, които й предлагаше всяка събота; едничкото, за което трябваше да плаща, бяха заровете и уискито в събота и неделя, и то само до онзи ден преди половин година, когато срещна Мени, която бе познавал цял живот — него ден си каза „Край на всичко това!“, ожениха се, той нае хижата от Карадърз Едмъндз и още първата брачна нощ запали в огнището огън, който продължаваше да гори и досега — разправяха, че точно тъй постъпил преди четирийсет и пет години и чичо Лукас Бийчъм, най-старият изполичар на Едмъндз; вдигаше се по тъмно, ще се облече и закуси на лампа, ще бие после четири мили до дъскорезницата, по изгрев да е там, и точно един час след залез се връщаше у дома. Това се повтаряше до събота, когато неминал и час, откакто е превалило пладне, ще изкачи стъпалата и ще похлопа — не на стълба, нито по рамката на вратата, а горе, под самата стряха, ще влезе в кухнята и ще нареди върху изстърганата до бяло маса кръг от сребърни долари, един лъскав водопад от пари, а в това време на печката цъцри готовият обяд, горещата вода в калайдисаното ведро, кутията от бакпулвер, в която държаха сапуна, и пешкира, съшит от разпрани брашнени чували, го чакат заедно с чистите панталони и риза, а Мени ще събере парите и ще иде на половин миля до лавката да купи дажбите за идната седмица, внасяйки остатъка в касата на Едмъндз, после ще се върне и ще хапнат двамата още веднъж, сега най-сетне от пет дни насам, без да бързат — малко месо, зарзават, царевичен хляб, мътеница и кейка, който тя всяка събота опичаше в новата печка.
Като посегна към вратата, изведнъж му се стори, че зад нея няма нищо. Къщата и без това никога не е била негова, но сега и новите дъски, и первазите, и гредите, огнището, печката и леглото — всичко бе част от спомена за някой друг; спря на полуотворената врата и като човек, който е заспал на едно място, а като се е пробудил, внезапно се е намерил на друго, каза си на глас:
— Какво търся тук? — После продължи и зърна кучето. Беше го забравил. Спомни си, че ни го е виждал, ни чувал от вчера, когато взе да вие малко преди зазоряване. Беше грамадно куче с кой знае откъде взела се кръв на тъпонос мастиф (месец след като се взеха с Мени, той й бе казал: „Трябва ми едно голямо куче. Че ти си ми едничкият човек, дето може да ме търпи повече от един ден.“); то се показа изпод пруста и го приближи, но без да тича, сякаш прелетя в полумрака и леко се облегна на крака му с вдигната глава, а когато той го докосна, обърна се към къщата; звук не издаде, като че с животинския си мозък схващаше, че досега, докато го е нямало, то е било оставено на пост и едва в тази минута го освобождават. Пред него гредите и дъските го гледаха корави и плътни и за миг си помисли, че не ще може да си влезе. — Но аз трябва да ям — каза той. — И двамата трябва да ядем — и запристъпя нататък, но кучето не го последва; тогава се обърна и го изруга. — Я ела тук! От какво те е страх? Тя и тебе обичаше, не само мене! — Изкачиха стъпалата, прекосиха пруста и влязоха в хижата, в единствената, сега потънала в дрезгавина стая, която начаса се изпълни с изминалите шест месеца, така се изпълни, че просто въздух не остана. Спомените се сгъстиха най-много пред огнището, където в дните, преди да купи печката, той я сварваше след четирите мили от дъскорезницата да привежда тесния си гръб и да клечи, протегнала една ръка, тясна и дълга, да си пази лицето от пламъка, над който другата държеше тигана — огънят, който трябваше да гори до края на живота им, се бе превърнал още вчера с изгрева на слънцето в сухо и светло петно от мъртви въглени и сега той стоеше над него, а последният светлик умираше върху силната и несломима пулсираща гръд, надигаща се на безспирни тласъци; бързането и лошият път през нивя и гори не успяха да ги ускорят и застанал сега неподвижен в стихналата и чезнеща стая, той дори не смогваше да ги укроти.
И тогава кучето го изостави. Лекият натиск по крака му отслабна. Той чу хлопота и съскането на лапите му по дъските и отначало помисли, че бяга. Но то се спря пред вратата; виждаше го: навирило глава, почна да вие. Сега видя и нея. Стоеше на кухненския праг и го гледаше. Той се закова. Ни дъх си пое, ни проговори, додето не се увери, че гласът му няма да изневери, че е все същият и няма да я уплаши:
Читать дальше