Уилям Фокнър - Черните панталони

— Отворете! Аз съм. Змия ме ухапа, умирам.

Сетне премина някак през вратата и се озова в склада. Все същите познати лица — трима от неговата бригада, още трима-четирима други от дъскорезницата и белият нощен пазач с тежкия пистолет в задния джоб, пред когото на пода се виждаше купчина монети и омазнени банкноти. А Райдър, онзи, когото наричаха Райдър, стоеше над наклякалите в кръг, олюляваше се и примигваше, мъртвите мускули по лицето му изписали нещо като усмивка. Белият не го изпускаше от очи.

— Направете ми място, комарджии такива! — каза той. — И аз да седна. Змия ме е хапала и от никаква отрова не ме е страх.

— Ти си пиян — рече белият. — Марш оттука! Я бе, някой от вас черните, отворете вратата и го изхвърлете!

— Полека, шефе — каза той с равен глас и лице, все тъй замръзнало в далечното подобие на измъчена усмивка под примигващите зачервени очи. — Не съм пиян. Само не мога да ходя направо, защото ми тежат ей тия пари.

И коленичи, оставяйки до себе си последните шест долара от седмичната заплата, примигващ, с усмивка към лицето на белия човек насреща му; след това със същата усмивка загледа как заровете минават от ръка на ръка, докато белият удвоява залозите, видя купчинката омазнени и измачкани от шепите им банкноти пред белия, която постепенно и непрекъснато растеше, забеляза как белият хвърли заровете и спечели два удвоени залога, а след това изгуби двайсет и четири цента и накрая заровете стигнаха до него, потропвайки приятно в сгънатия юмрук. Той метна в средата една монета.

— Един долар — рече той и хвърли, но белият хвана заровете и му ги върна. — Защо? Толкоз залагам — каза той. — Мен змия ме е хапала и мога всичко да изгубя. — И отново хвърли заровете, но този път един от негрите ги спря. — Толкоз залагам — повтори той и хвърли трети път, трепвайки с трепването на белия и хвана китката му, преди да е посегнал към заровете: и двамата клекнали, приближили лица над заровете и парите, лявата му ръка стискаше китката на белия, лицето му продължаваше измъчено и безжизнено да се усмихва, а гласът му бе равен, почти безразличен: — Мен ме бива дори да загубя. Но тия тука, другите момчета… — Шепата на белия най-сетне се разтвори и на пода изтрополя вторият чифт зарове. Белият се отскубна, скочи на крака, дръпна се назад и посегна към джоба, където стърчеше пистолетът.

Бръсначът висеше между плешките му, вързан на памучна връв около врата и скрит под ризата. С едно движение на ръката той измъкна бръснача над рамото си, отвори острието и го освободи от връвта, острието отскочи тъй, че тъпият му ръб легна върху кокалчетата на свития му пестник, палецът натисна дръжката между пръстите и в мига, преди да изтрещи полуизваденият пистолет, той замахна към гърлото на белия — не с острието, а с помитащия удар на юмрука си, който вървеше след острието, тъй че първата струя кръв изобщо не докосна ръката му.

Не продължи много; на следния ден откриха затворника, увиснал на въжето от камбаната на негърското училище на около две мили от дъскорезницата; следователят бе произнесъл заключението си за настъпилата смърт пред някакво непознато лице, или може би лица, и след пет минути бе предал трупа на най-близките му. И когато всичко свърши, помощник-шерифът, който официално бе натоварен с тази история, реши да я разкаже на жена си. Намираха се в кухнята. Жена му приготовляваше вечеря. Бяха вдигнали помощник-шерифа от леглото вчера, малко след полунощ, когато доведоха престъпника, и оттогава не бе подвивал крак, беше в непрекъснато движение и сега бе капнал от безсъние и от нередовно хранене набързо и по никое време, затова, седнал до печката, той изглеждаше малко нервен.

— Проклети негри! — разправяше той. — Кълна се в господа, цяло чудо е, дето нямаме с тях кой знае колко главоболия. И то защо? Защото не са хора. Приличат на хора, ходят на два крака като хората, говорят ти, разбираш ги, мислиш, че и те разбират, най-малкото отчасти. Но като опре до нормални човешки чувства, можеш да ги смяташ за стадо диви биволи. Вземи например тоя, днешния…

— Хич не ми го давай за пример — грубо го прекъсна жена му. Беше едра, навремето хубава жена, сега вече посивяла, с очебийно къс врат. Съвсем не изглеждаше ядосана, напротив, бе сдържана, ала избухлива. Същия следобед бе посетила клуба, където се играеше шах, и бе спечелила първата награда от петдесет цента, но се намери една членка, която настояваше да преразгледат резултатите и да отменят целия турнир. — По-далеч от мойта кухня! И вие сте ми едни шерифи! Седите си по цял ден в съда и бръщолевите. Нищо чудно, че двама-трима души са могли да се набутат в затвора и да ви измъкнат затворника под носа. И столовете, и масите ви, че и первазите на прозорците ви ще отнесат, докато не се размърдате и не си отлепите задниците.