Уилям Фокнър - Смърт на косъм

Аеропланът се появи над града неочаквано, едва ли не като привидение. Летеше бързо и преди да разберем какво става, той вече бе направил лупинг точно над площада, нарушавайки както градските, така и правителствените наредби. При това лупингът не струваше — беше изпълнен зле, немарливо и при максимална скорост, сякаш пилотът е или много нервен, или много бърза, или пък се е мъчил да направи дадената маневра по най-съкратения начин, за да пести бензина (това научихме от един бивш военен летец, който живее в нашия град). Когато самолетът се появи от север към юг, той тъкмо излизаше от пощата и видя прибързания и грозен лупинг. Самолетът се спусна от горния край на кръга с едното крило напред, като че искаше да направи завоя на Имелман. След това се завъртя на половин вретено, обиколи в три-четвърти кръг и при неотслабващото виене на мотора, форсиран до краен предел, все тъй с максимална скорост и с внезапността на привидение изчезна на изток, към нашето летище. Първите момчета, които стигнаха аеродрума, завариха самолета на земята, изтеглен до един ъгъл на оградата, в края на летището. Стоеше неподвижен и празен. Наоколо не се виждаше никой. Излегнал се в почивка, мъртъв и празен, кърпен и разпокъсан, несръчно боядисан с един единствен пласт мъртвешко черно, той отново ни се стори някак призрачен, сякаш бе долетял, направил лупинга и кацнал сам-самичък.

Нашето летище се намираше в съвършено първобитно състояние. Градът ни е построен на хълмове, а полето, навремето засаждано с памук, представляваше четирийсетина акра буци и трапища, над които след съответното разкопаване и попълване успяхме да опънем две кръстосани писти, отговарящи на ветровете, които преобладават в нашия край. Самите писти са достатъчно дълги, но както и градът, летището се управляваше от хора на средна възраст, а първо започнаха да летят по-младите и затова не винаги условията бяха добри. В единия край имаше горичка, която собственикът й не разрешаваше да изсекат; в другия пък — стопанският двор на една ферма: навеси и постройки, дълъг хамбар с покрив от прогнили греди и копи сено. Самолетът бе оставен в ъгъла до хамбара. Момчетията, един-двама негри и един бял, дошъл от спрялата на пътя каруца, стояха занемели наоколо, когато ненадейно иззад хамбара се показаха двама с шлемове и вдигнати очила. Единият беше висок, в мръсен комбинезон. Другият — съвсем нисък, с брич и навуща и светло омазнено палто, сякаш навлечено мокро, а после изсъхнало на него. Ходеше с очебийно накуцване.

Спряха до ъгъла на хамбара. Уж не се озъртаха, а като че светкавично, с един поглед разбраха какво става. Високият проговори:

— Кой е този град?

Едно от момчетата му каза името на града.

— Кой живее тук? — попита високият.

— Кой живее тук ли? — повтори момчето.

— Чий е аеродрумът? Частен ли е, какво?

— А, това ли? Градски е.

— Всичките ли живеят тук? Тия, дето се грижат за него?

Белият, негрите, момчетата — всички зяпнаха високия.

— Искам да кажа има ли в града хора, които летят, да имат аероплани. Или все пришълци го използват.

— Да — рече едно момче, — има тук един, дето е летял през войната в английската армия.

— Капитан Уорън е бил в Кралските въздушни сили — допълни друго момче.

— Точно това и аз викам — каза първото.

— Ти каза английската армия — каза второто.

Сега се намеси ниският, тоя, дето накуцваше. Обърна се към високия тихо, с тайнствен глас и произношение, каквито ще чуеш във водевилите на Уебър и Фийлдз.

— Какво жначи това? — рече той.

— Нищо — отвърна високият и пристъпи напред. — Май че го познавам.

Ниският го последва, патрав, ужасяващо грозен, като рак. Под двудневната си брада високият имаше дръгливо лице. Очните му ябълки изглеждаха пожълтели, с напрегнат и втренчен израз. Носеше мръсен шлем, ушит от евтин тънък плат, макар че бе януари. Очилата му бяха доста овехтели, но дори ние можахме да познаем, че са скъпи. Но скоро всички отместиха поглед от него, за да огледат ниския; по-късно, когато го видяхме и ние, възрастните, казахме си, че по-трагично от неговото лице никога не сме виждали — то имаше израза на отчаяние, доведено до крайност, отчаяние решително и несломимо, като на човек, който сам си е избрал да носи в джоба си бомба, която всеки ден в определен час може и да избухне, и да не избухне. Носът му беше такъв, че би бил голям и за човек висок шест стъпки. Поради нахлупения шлем цялата горна половина на главата му до върха на носа би подхождала повече на едър мъжага.