Уилям Фокнър - Смърт на косъм

Ала надолу, под линията, която презполовяваше лицето му от носа до тила, челюстта и долната част на главата бяха едва три пръста. Челюстта му представляваше дълга плоска ивица, която се затваряше под носа като челюст на акула, тъй че върхът на носа и върхът на брадата почти се допираха. Очилата му се състояха от прави късове прозоречно стъкло, вместени във филцова рамка. Шлемът му беше кожен. На тила, от темето до долния си край, той беше жестоко разпран и се крепеше благодарение на две почернели парченца лейкопласт, сложени горе и долу, мръсни и мазни.

В този момент иззад хамбара се появи трети човек, с такава внезапна неподвижност, сякаш се бе взел направо от въздуха, макар че когато го забелязаха, той вече се движеше към групата. Над спретнат цивилен костюм бе облякъл палто, имаше шапка. Беше малко по-висок от куция, широкоплещест и набит и красив по някакъв свой неясен, тих начин. От лицето му можеше да се отсъди, че не е от разговорливите. Като се приближи, събраните решиха, че и той е евреин като куция. Разбраха тоест, че двамина от непознатите са по-различни от тях, без да могат да кажат в какво по-точно се състои тази разлика. Може би момчето, което се обади първо, посочи разликата със следващия си въпрос. Както другите момчета, и то наблюдаваше куция.

— И ти ли си бил във войната? — попита момчето. — Въздушната война.

Куцият не каза нищо. Двамата с високия гледаха вратата. Събралите се също погледнаха натам и видяха един автомобил, който влезе и се отправи по края на летището към тях. От него слязоха трима мъже и дойдоха по-наблизо. Куцият тихо запита високия:

— Тожи ли е?

— Не — рече високият, без да го погледне, наблюдаваше новодошлите и местеше очи от лице на лице. Накрая се обърна към най-стария: — Добър ден, ваш ли е аеродрумът?

— Не — каза новодошлият. — Трябва да се отнесете до секретаря на панаирното дружество, само че е в града.

— А да го използваме такса трябва ли?

— Не знам. Според мен дори ще се радват да го използвате.

— Иди да платиш — намеси се куцият.

Тримата новодошли погледнаха самолета с онзи празноват, всезнаещ и почтен израз, който имат всички земни твари. Той се подпираше на калните си колела с неподвижно витло, настръхнал, застинал, но сякаш готов за скок, пълен с движение. В носа си имаше грамаден мотор, крилата му опнати, а корпусът оплескан с масло зад ръждеещите ауспухови тръби.

— Вие нещо по работа ли? — попита най-старият.

— Ще ви дадем представление — каза високият.

— Какво представление?

— Каквото си искате. Ходене по крило, смърт на косъм…

— Смърт на косъм ли? Какво е то?

— Ами, пускаш отгоре човек върху покрива на автомобил и после го изтегляш. Колкото повече хора се съберат, повече неща ще ви покажем.

— Ще си струва парите — добави куцият.

Момчетата продължаваха да го разглеждат.

— Ти бил ли си на война? — попита първото момче.

До този момент третият непознат мълчеше. Сега каза:

— Да отидем в града.

— Правилно — рече високият. Говореше все общи приказки с равен, замрял глас, същия глас, с който очевидно си служеха и тримата непознати, сякаш им беше общ език. — Откъде да вземем такси? В града имате ли?

— Ние ще ви откараме до града — казаха тия, които бяха дошли с автомобила.

— Ще си платим — каза куцият.

— Но това за мен е удоволствие — обади се шофьорът. — Нищо няма да ви взема. Сега ли искате да тръгнем?

— Разбира се — каза високият. Тримата непознати се качиха в колата и седнаха отзад. Другите трима се настаниха отпред. Трите момчета ги последваха до автомобила.

— Мистър Блек, нека се кача до града — рече едно от момчетата.

— Качете се — каза шофьорът. Момчетата се метнаха на страничните стъпала. И автомобилът потегли към града. Тримата отпред чуваха тримата отзад. Говореха тихо, със снижени, замрели гласове, някак безшумно, но трескаво — спореха за нещо помежду си, като най-много приказваха високият и хубавият. От куция тримата отпред чуха само едно изречение:

— Няма да вжема по-малко…

— Разбира се — каза високият. Наведе се и повиши глас: — Къде мога да намеря тоя Джоунз, секретаря?

Шофьорът обясни.

— В редакцията на вестника или в печатницата? Имам нужда от афиши.

— Ще ви покажа — обеща шофьорът. — Ще ви помогна да се оправите.

— Чудесно — каза високият. — Елате днес следобед, ако имам време, ще ви повозя.

Автомобилът спря пред редакцията на вестника.

— Тук ще ви направят афишите — каза шофьорът.

Читать дальше