Уилям Фокнър - Червени листа

Двамата индианци прекосиха плантацията и се отправиха към поселището на робите. Спретнати, варосани, градени от печен кирпич, двете редици къщи, в които живееха робите на племето им, гледаха една срещу друга, а помежду им минаваше меката сянка на уличката, белязана и очертана от следите на боси нозе и няколко саморъчно направени играчки, занемели в прахта. Никакъв признак на живот.

— Зная какво ще намерим — каза първият индианец.

— Каквото няма да намерим — каза вторият. Макар и пладне, уличката беше празна, вратите на хижите — запустели и тихи; нямаше го дима на готварските огньове над попуканите и замазани комини.

— Да. Точно така стана, когато умря бащата на този, който сега е вожд.

— По-право на оня, който беше вожд.

— Да.

Първият индианец се наричаше Трите кошници. Може би имаше шейсет години. И двамата бяха тантурести, масивни, с вид на граждани, шкембести, големоглави, с едри, широки, на цвят прашни лица, носещи онова мътно спокойствие, което, внезапно изскочили от мъглата, имат главите, дялани по разрушените стени на Сиам или Суматра. Това бе извършило слънцето, палещото слънце и гъстата сянка. Косите им наподобяваха овсига, порасла на опожарена пръст. На едното си ухо Трите кошници бе защипал емайлирана кутийка за емфие.

— Винаги съм казвал, че така не е добре. В старо време нямаше квартали, нямаше негри. Човек си правеше каквото си иска. Имаше време. А сега времето отива да търсиш работа на ония, които предпочитат да се потят.

— Като коне и кучета.

— Като нищо свястно на света. От нищо не са доволни, дай им само да се потят. По-лоши са и от белите хора.

— И работа на вожда ли е да им търси работа?

— Казваш. Аз не обичам робството. Не е хубаво. Хубаво беше в старо време. Сега не.

— Ама и ти не го помниш старото време.

— Слушал съм от тия, които го помнят. И съм се мъчил да си го представя. Човек не е създаден да си лее потта.

— Така е. Виждаш ли каква им е станала кожата?

— Да. Черна. И горчи.

— Да не си ял?

— Веднъж. Бях млад, повече ми се ядеше. Сега е друго.

— Да. Скъпи са за ядене.

— А в месото им има нещо горчиво, не ми харесва.

— Много са скъпи за ядене, щом белите хора коне дават за тях.

Влязоха в уличката. Занемелите окаяни играчки — фетиши от дърво, парцали и пера — се търкаляха в прахоляка пред почернелите прагове, сред кости и парчета от кратуни. Но от никоя хижа не идваше звук, на никоя врата не се показа лице; така беше от вчера, след смъртта на Исетибиха. Те вече знаеха какво ще заварят.

В средната хижа, постройка малко по-голяма от останалите, негрите се събираха при определени фази на луната и оттук почваха своите церемонии, а после, паднеше ли нощта, отиваха на реката, на чието дъно криеха тъпаните. Тук, в това помещение, държаха само по-незначителните предмети, магическите украшения, церемониалния архив, който се състоеше от пръчки, нацапани със символи от червена глина. В средата на пода имаше огнище, а отгоре, в покрива — дупка. В огнището — изстинала пепел от изгорели дърва, а отгоре — железен котел. Прозорците бяха със затворени капаци. Когато двамата индианци влязоха, едничкото, което можеха да различат след ослепителното слънце, бе някакво движение, сянка, на която се белнаха чифт очи, тъй че цялото помещение им се стори пълно с негри. Двамата застанаха на прага.

— Да — каза Трите кошници. — Казах, че това не е хубаво.

— Мен да питаш, не стоявам тук — рече вторият.

— Това, дето ти мирише, е страхът на черните. Не мирише като нашия.

— Не стоявам тук.

— И твоят страх мирише.

— А може да мирише на Исетибиха.

— Да. Той знае. Той знае какво ще намерим тук. Знаел е, когато е умирал, какво ще намерим тук днеска. — В гъстия сумрак на помещението отвред ги преследваха очите и миризмата на негрите.

— Аз съм Трите кошници, когото познавате — каза той към помещението. — Праща ни вождът. И този, когото търсим, вече го няма, нали? — Негрите нищо не казаха. Миризмата на телата им сякаш преливаше и изтичаше в стихналия нажежен въздух. Изглежда, обмисляха нещо отвлечено, нещо неосезаемо. Наподобяваха октопод. Бяха като оголените корени на грамадно дърво, при което пръстта над тях в един миг се е натрошила върху разчекнатата, дебела, зловонна плетеница, даваща му своя безпросветен и яростен живот. — Хайде — подкани Трите кошници, — нали знаете какво е нашето поръчение. Няма ли го вече този, когото търсим?