Уилям Фокнър - Червени листа

Като минаха тухлената стена, озоваха се в голямо помещение от пропукани стволове. Тук беше задната част на фиакъра — рамата и откачената горна част, легнала на една страна; прозорчето й бе замрежено с върбови пръчки и през тях надничаха главите, кротките като мъниста, ала гневни очи и оклюмали гребени на още няколко бойни петлета. Подът беше от спечена глина. В единия ъгъл бе подпряно грубо рало и две дялани на ръка гребла от лодка. Провесено на четири каиша от еленова кожа, от тавана висеше позлатеното легло, което Исетибиха бе домъкнал от Париж. То нямаше ни пружини, ни дюшек, на рамката му бяха кръстосани ремъци, образуващи проста люлка.

Исетибиха караше последната си, най-млада жена да спи в леглото. Тъй като по рождение беше от тия, които страдат от задух, прекарваше нощите полуизлегнат на плетения си стол. Изпращаше я в леглото и след това, полубуден и полузаспал в мрака, се правеше, че спи — спеше три-четири часа — и се ослушваше да я чуе как с безкрайна предпазливост се измъква от завивката и ремъчното легло, за да полежи върху сламеника на пода до първите часове на предутринта. Тогава тя отново се промъкваше тихо до леглото и на свой ред се преструваше, че спи, а в тъмното до нея Исетибиха нечуто се смееше.

Канделабрите бяха привързани с ремъци на два кола и сега стояха облегнати в единия ъгъл, където се търкаляше и една десетгалонова бъчва от уиски. На плетения стол срещу глиненото огнище седеше Мокитуби. Не много по-висок от пет стъпки, той тежеше сто и двайсет кила. Носеше сукнено палто на голо, а кръглият, гладък, медночервен балон на корема му висеше над долната половина от комплект бельо с дълги крачоли. На краката му се мъдреха чехлите с червените токове. Зад стола стоеше момче с голямо азиатско ветрило от драпирана хартия. Мокитуби седеше с неподвижно, широко и жълто лице, затворени очи и сплескани ноздри, протегнал напред тюленоподобните си лапи. На лицето му се четеше дълбоко трагичен и равнодушен израз. Той не отвори очи, когато влязоха Трите кошници и Шипката.

— От изгрев слънце ли ги е обул? — попита Трите кошници.

— От изгрев — каза момчето. Ветрилото не спираше. — Нали виждате.

— Да — рече Трите кошници, — виждаме. — Мокитуби не се и помръдна. Напомняше истукан, малайско божество в сюртук, по долни гащи, с разголена гръд и просташки чехли с алени токове.

— На ваше място няма да го безпокоя — рече момчето.

— Но не и на твое — каза Трите кошници. Той и Шипката клекнаха. Момчето непрекъснато размахваше ветрилото. — О, вожде — започна Трите кошници, — слушай! — Мокитуби не помръдна. — Той е изчезнал — добави Трите кошници.

— Нали ви казах — обади се момчето. — Знаех си, че ще избяга. Казах ви.

— Да — каза Трите кошници. — Ти не си първият, който ни казва онова, което трябваше да знаем предварително. И защо вие, по-мъдрите от нас, не направихте вчера нищо, за да не стане тъй?

— Не му се е искало да умре — каза Шипката.

— А защо да не иска? — попита Трите кошници.

— Това, че все някой ден ще умре, не е обяснение — каза момчето. — Не можеш да ме убедиш, старче.

— Дръж си езика — рече Шипката.

— Цели двайсет години — почна Трите кошници, — додето останалите от неговата раса се потяха по полето, той служеше на вожда за сянка. Защо да не иска да умре, след като не е искал да лее пот?

— При това щеше да стане много бързо — додаде Шипката. — Няма да е бавна смърт.

— Хванете го и му кажете — каза момчето.

— Шшт! — рече Шипката. Както клечаха, погледнаха Мокитуби в лицето. Сякаш и той беше умрял. Потънал в собствената си плът, той дишаше някъде твърде дълбоко, за да му личи отвън.

— Слушай, вожде — каза Трите кошници, — Исетибиха е мъртъв. Той чака. Неговото куче и неговият кон са готови. Но робът му е избягал. Оня, който му придържаше гърнето, оня, който ядеше от неговата гозба, от неговата паница, избягал. Исетибиха чака.

— Да — потвърди Шипката.

— И това не е за първи път — продължи Трите кошници. — Случи се и когато Дум, твоят дядо, лежеше в очакване пред ямата в земята. Лежа и чака три дни и все повтаряше „Къде е моят негър?“ А Исетибиха, баща ти, отговаряше: „Аз ще го намеря. Ти почивай. Ще го доведа и тогаз ще тръгнеш на път.“

— Да — потвърди Шипката.

Мокитуби седеше неподвижен, със затворени очи.

— Три дни Исетибиха претърсваше из ниското — рече Трите кошници. — Дори да хапне не се върна, додето не доведе негъра. И тогава каза на Дум, на баща си: „Ето ти кучето, ето ти коня, ето ти и негъра. Почивай.“ Каза го Исетибиха, който от вчера е мъртъв. А сега неговият негър е избягал. Конят и кучето чакат, а негъра го няма.