Уилям Фокнър - Червени листа

— Нещо размишляват — рече вторият. — Не ми се стои тук.

— Нещо знаят — каза Трите кошници.

— Мислиш, че го крият?

— Не. Него го няма. От снощи го няма. Така стана и по-рано, когато умря дядото на този, който сега е вожд. Три дни сме го търсили. Три дни Дум не искаше да легне под земята и все казваше: „Виждам си коня, виждам си кучето. Но не си виждам роба. Какво направихте с него, та не ми давате спокойно да си легна?“

— Никой не обича да умира.

— Да. Всеки се държи. А от това винаги излизат неприятности. Хора без чест и без достойнство. Винаги неприятности.

— Не ми харесва тук.

— И на мене. Нали са диваци. Не чакай от тях да спазват обичаите. Затуй ти викам, че така не е хубаво.

— Да. Всеки се държи. Предпочита да работи на слънце, отколкото да слезе под земята с вожда. Но него го няма.

Негрите нищо не казаха, звук не издадоха. Бялото на очите им се въртеше диво и уплашено, а миризмата идеше гъста и силна.

— Да, страх ги е — каза вторият. — Тогава какво?

— Да отидем да говорим с вожда.

— Ще ни изслуша ли Мокитуби?

— Че как иначе. Няма да иска. Ама нали сега е вожд.

— Да, вожд е. Сега колкото си иска може да носи чехлите с червените токове. — Обърнаха се и излязоха. Отворът на вратата зееше без врата. Нито една от хижите нямаше врата.

— Вече ги носи — каза Трите кошници.

— Зад гърба на Исетибиха. Но сега, откакто е вожд, те са негови.

— Да. На Исетибиха хич не му беше драго. Чувал съм. Знам как веднъж казал на Мокитуби: „Като станеш вожд, чехлите ще бъдат твои. Но дотогава са мои.“ А сега Мокитуби е вожд и може да си ги носи.

— Да — каза вторият. — Сега той е вожд. Обуваше чехлите зад гърба на Исетибиха и не е ясно дали Исетибиха е знаел. После Исетибиха стана мъртвец, а не беше стар, и сега чехлите са на Мокитуби, защото е вожд. Ти какво мислиш?

— Не мисля — каза Трите кошници. — А ти?

— И аз — рече вторият.

— Добре — каза Трите кошници. — Значи си мъдър.

Къщата беше в дъбравата на хълмчето. Отпред беше един етаж висока и представляваше цялата надпалубна част на параход, закотвена на сухо. Била демонтирана от робите на Дум, бащата на Исетибиха, и докарана дотук, дванайсет мили от брега, като я търкаляли на кипарисови трупи. Това им отнело пет месеца. По него време къщата му се състояла само от една тухлена стена. Той опрял парахода надлъж до стената и сега напуканата и олющена позлата на корнизите в стил рококо се извиваше в арки на отминало великолепие над златните букви, изписващи разни гръмки имена до вратите на каютите, засенчени с жалузи.

Едно от три деца и член на племето минго, по рождение Дум бил от главатарски произход, но по майчина линия. Когато бил още млад, а Ню Орлеанз — още европейски град, Дум направил пътешествие с товарна лодка по Мисисипи — от северния край до Ню Орлеанз, където се запознал с кавалера Сьор Блонд дьо Витри, човек, чието обществено положение, както личало, било почти толкова съмнително, колкото и това на Дум. Попаднал сред комарджиите и гърлорезите от пристанището на Ню Орлеанз и под ръководството на своя наставник, Дум взел да се представя за вожд, за Човек, за наследствен собственик на онази земя, която принадлежала на семейството му по бащина линия; не друг, а кавалерът дьо Витри го нарекъл du homme Човек, откъдето дошло и Дум.

Виждали ги навсякъде заедно, индианеца, трътлестия мъж с голобрадо загадъчно и грубиянско лице, и парижанина, безотечественик и както разправяли, приятел на Каронделе 1 1 Франсиско Коронделе (1748–1807) — испански губернатор на Луизиана — Б.пр. и доверен човек на генерал Уилкинсън 2 2 Джеймс Уилкинсън (1757–1825) — авантюрист, генерал, взел участие в присъединяването на Флорида към САЩ. — Б.пр. . После и двамата изчезнали, изпарили се от дотогавашните си подозрителни свърталища и оставили зад себе си легендата за парите, които Дум уж бил спечелил, и сплетнята за някаква млада жена, дъщеря на твърде заможна индианска фамилия от Запада, чийто брат, известно време след изчезването на Дум, обикалял старите му убежища с пистолет в ръка.

Половин година по-късно изчезнала и младата жена, качила се на парахода за Сент Луи, който една нощ спрял край дъсчен кей в северното течение на Мисисипи, и придружена от прислужница-негърка, жената слязла на брега. Посрещнали я четирима индианци с кон и кола, тръгнали, пътували бавно, защото тя вече била с доста издут корем, и след три дни стигнали плантацията; тук тя разбрала, че Дум вече е станал вожд. Нито веднъж не й разказал как е постигнал това, съобщил й само, че неговият чичо и братовчед му внезапно починали. По това време къщата се състояла от една тухлена стена, издигната от некадърни роби, до която била долепена разделена на стаи и покрита със слама колиба, из която се търкаляли кости и всякаква смет; колибата се намирала в центъра на неподражаем парк от гори, из чиито десет хиляди акра като домашни животни бродели елени. Тук Дум и жената се оженили и скоро след това се родил Исетибиха. Бракосъчетанието извършил един комбинатор, наполовина пътуващ проповедник и наполовина търговец на роби, който пристигнал, яздейки муле, по чиито хълбоци шибал памучен чадър и дамаджана за уиски от три галона. Оттам насетне Дум взел да наема все повече роби и да обработва част от земите си, както постъпвали белите. Но работа никога не стигала за всички и в пълно бездействие мнозинството от тях изцяло възстановили живота от африканската джунгла, с изключение на ония случаи, когато, забавлявайки гостите си, Дум пускал подире им гладните си кучета.