Уилям Фокнър - Горящите обори

— Абнър — обади се майка му, — нека аз да го изпера.

— Ти върви да приготвиш нещо за ядене — каза баща му. — Аз ще го оправя.

Момчето ги наблюдава от дръвника цял следобед. Килимът бе разстлан в прахоляка до врящия котел, двете му сестри се навеждаха над него с привичната си дълбока и сънлива съпротива, а бащата стоеше ту над едната, ту над другата, неумолим и мрачен, подканяше ги, ала глас повече не извиси. До него стигаше острата миризма на домашен сапун; видя как майка му веднъж се показа на вратата и ги погледна с изражение, вече не тревожно, а по-скоро отчаяно; видя как баща му се обърна, в това време замахна с брадвата и с крайчеца на окото си долови, че онзи вдига от земята парче плоска изсъхнала глина, разглежда го и го хвърля в котела, при което майка му извика:

— Абнър, Абнър, недей моля ти се! Абнър!

Когато и той привърши, вече се смрачаваше. Улулиците запяха. От стаята, където след малко щяха да вечерят със студените останки от обяда, се носеше аромат на кафе, макар че като влезе, разбра, че ще пият кафе може би само защото в огнището имаше още огън, пред който, проснат върху облегалките на два стола, съхнеше килимът. Следите от крака на баща му бяха изчезнали. На тяхно място сега имаше дълги, воднисти и мътни ивици, сякаш там в безреда е минала някаква лилипутска косачка.

Килимът остана да виси на столовете, а те вечеряха със студената гозба и като се пръснаха без ред и без претенции в двете стаи, приготвиха се да лягат — майка му в едното легло, на което по-късно трябваше да легне и баща му, брат му на другото, а той, лелята и сестрите му — върху сламеници на пода. Но баща му още не лягаше. Последното нещо, което момчето видя, беше безплътният остър силует на шапката и сюртука, който се навежда над килима, и му се стори, че още преди да затвори очи, силуетът се изправи над него, закри полузагасналия огън и го разбуди с тропота на хромия си крак.

— Изведи мулето! — заповяда баща му.

Като се върна с мулето, баща му стоеше в черното на вратата с навития килим на рамо.

— Няма ли да яздиш? — попита Сарти.

— Не. Вдигни си крака.

Той сви коляно в ръката на баща си, жилавата, изненадваща сила влезе леко в действие, издигна се, с нея се издигна и той и се намери върху голия гръб на мулето (едно време имаха седло — спомняше си момчето, макар не точно кога и къде), а пред него със същата лекота баща му преметна килима. Сега, на звездната светлина, те тръгнаха не по следобедната пътека, а по прашния път, буйно обрасъл с орлови нокти, влязоха през главната порта и след мрачния тунел на алеята стигнаха стъмнената къща; той остана на мулето и усети грубото триене на килима, който се провлече през бедрата му и изчезна.

— Не искаш ли да ти помогна? — прошепна тон. Баща му не отвърна и той отново чу ударите на сакатия крак — отекваха под колонадата със своята дървена и безпогрешна като часовник решителност, сякаш изгубили чувството за мярка, пресилваха тежестта, която носят. Свлечен, не дори отметнат от рамото на баща му (момчето разбра това дори в мрака), килимът се удари в стената с невероятно силен звук, като гръмотевица, после отново се чу кракът, небързащ, страхотен; в къщата се запали светлина и момчето изтръпна, ускори дъх и затихна, а кракът ни най-малко не забърза, слезе по стъпалата и момчето го видя.

— Сега няма ли да се качиш? Можем и двамата. — Светлината в къщата мигна, проблесна и потъна. Сега слиза по стълбите , мина му през ума. Бе подкарал мулето и вече се намираха зад конюшните, когато баща му се метна зад него; Сарти дръпна юздите и шибна животното по врата, но то не успя да мине в тръс, защото иззад него се протегна твърдата суха ръка и тази твърда възлеста ръка накара мулето да забави ход.

При първите алени лъчи на слънцето вече бяха на полето и впрягаха мулетата в плуговете. Този път дорестата кобила се появи преди още да я чуе, а ездачът, разгърден и гологлав, целият настръхнал, заговори с разтреперания глас на жената от бялата къща; баща му вдигна поглед веднъж и отново се наведе над хамута да го достегне; човекът на кобилата продължи да говори на извития му гръб:

— Не разбирате ли, че сте ми съсипали килима? Никой ли нямаше при вас, поне една от жените… — млъкна, все тъй настръхнал, момчето го гледаше, брат му се подпираше на вратата на яхъра, дъвчеше и очевидно без никакъв интерес бавно и упорито примигваше. — Сто долара ми струва! Но ти кога ли си имал сто долара. И няма и да имаш! Затуй ще имаш да ми даваш двайсет крини царевица от реколтата. Ще ти се пише в договора и когато отидеш при шерифа, можеш да го подпишеш. Това едва ли ще утеши мисиз Де Спейн; но дано те научи да си изтриваш краката, преди да влизаш в къщата й.