И си отиде. Момчето погледна баща си, който все още мълчеше, без да вдига поглед — сега той оправяше жеглите.
— Татко — обади се той. Баща му се обърна с неразгадаемо лице, с рунтавите вежди, под които сивите очи студено блестяха. Изведнъж момчето забърза към него и също тъй изведнъж спря. — Какво повече иска от тебе? Като не е доволен, да е стоял и да ти каже как. Никакви двайсет крини няма да получи! Нищо няма да получи! Като съберем царевицата, ще я скрием. Аз ще я пазя…
— А ти нагласи ли лемежа, както ти казах?
— Не, сър.
— Тогава какво чакаш?
Това беше в сряда. До края на седмицата все му се случваше тъй, че непрекъснато имаше работа — кога по силите му, кога не, работеше с прилежание, не чакаше да го карат, да му повтарят; беше наследил това от майка си, само че за разлика от нея много от нещата, които вършеше, му бяха приятни, като например да насече дърва с късата брадва, която майка му и леля му бяха докопали или кой знае как спестили пари да му я подарят на Коледа. С помощта на двете жени (а един следобед дори на една от сестрите) той скова кочина за младия нерез и барака за кравата — това влизаше в договора на баща му със собственика — и един следобед — баща му отсъствуваше, заминал някъде с едното муле — излезе на полето.
Трябваше да орат само с едното муле — брат му държеше плуга да не се изкривява браздата, а той — поводите, крачеше до задъханото животно и газейки до глезени в хладната влага на обърнатите черни буци, си мислеше: Дано с това свърши. Дано и тия двайсет крини, май не са малко за някакъв си килим, дано му се видят малко, та веднъж завинаги да се откаже от досегашните си привички — мислеше и дори тъй се замечта, че брат му рязко викна зад него да внимава с мулето. — А може би няма да успеят да съберат двайсет крини. И тогава сигурно като направят сметката, всичко ще им дигнат — и зърното, и килима, и пожара… ужаса и мъката, разкъсването на две като между два конски впряга, — всичко ще изчезне, завинаги ще се стопи.
Дойде събота. Като вдигна очи изпод мулето, което запрягаше, забеляза баща си с черния сюртук и шапката.
— Не това — рече баща му. — Фургона.
Седнал на кревата във фургона зад капрата, дето бяха баща му и брат му, два часа по-късно, след един последен завой, той видя почернелия прогнил дюкян с разпокъсаните афиши за тютюн и някакъв пенкилер, с олющените фургони и оседлани коне, вързани пред верандата. Изкачи се по разядените стъпала след баща си и брат си и отново видя смълчаните наблюдаващи ги лица, които им направиха път да минат. Видя човека с очилата, седнал на голата маса, и без да му казват, разбра, че това е мировият съдия; отправи свиреп, възбуден, предизвикателно враждебен поглед към човека с яката и връзката, когото бе виждал само два пъти в живота си, и то галопиращ на кон, и на чието лице сега бе изписан не гняв, а недоумяващо недоверие — момчето нямаше как да схване, че то се дължи на невероятното обстоятелство да бъде съден от един от изполичарите си, затова се приближи, застана пред баща си и викна към съдията:
— Той не е виновен! Нищо не е палил…
— Марш във фургона! — каза баща му.
— Палил? — повтори съдията. — Да разбирам ли, че този килим е бил и запален?
— Че кой казва такова нещо? — рече баща му. — Бързо във фургона! — Но той не се подчини, чисто и просто се оттегли в дъното на помещението, също тъй претъпкано, както и онова, другото, но този път не седна, а остана притиснат о неподвижните тела, вслушан в гласовете:
— Значи, твърдите, че двайсет крини царевица са твърде много за повредата, нанесена от вас на килима?
— Той донесе килима и каза, че искал да се изчистят следите. Изчистих следите и му занесох килима.
— Но килимът не е бил върнат в същото състояние, в което се е намирал, преди да го изцапате.
Баща му не отвърна и около половин минута не се чуваше нищо друго, освен дишане, едва чутите непрекъснати въздишки на хора в напрегнато очакване.
— Значи, отказвате да отговорите, мистър Сноупс? — Баща му и този път нищо не каза. — Тогава аз ви признавам за виновен, мистър Сноупс. Признавам ви за виновен, задето сте повредили килима на майор Де Спейн и ще ви държа отговорен за това. Но двайсет крини зърно ми изглеждат малко множко за човек във вашето положение. Майор Де Спейн твърди, че той струва сто долара. През октомври царевицата ще струва около петдесет цента. И предполагам, че ако майор Де Спейн може да понесе загуба от деветдесет и пет долара за нещо, което е платил в брой, то и вие можете да понесете загуба от пет долара, които още не сте и спечелили. Осъждам ви да заплатите на майор Де Спейн загуби в размер на десет крини зърно в повече от предвиденото по вашия договор, като ще му се изплатите от получената при жътвата реколта. Закривам заседанието.
Читать дальше