Уилям Уортън - Пилето

— Ти няма ли да отиваш на обед? Всеки случай, аз трябва да го нахраня.

— Какво искаш да кажеш, той не може ли сам да се храни?

— Не може. Не кусва нищо. Иска да го хранят. И аз трябва да му давам с лъжица. Но той не е като някои други, не ми създава главоболия. Клечи си и аз само му пъхам в устата.

— Господи, той наистина е откачил! Да не ще да се храни!

— Неговото е нищо. Има един отсреща, който не ще да носи никакви дрехи. Само клечи насред килията като твоя приятел, но опита ли се някой да влезе, той се изсира в шепата си и го замеря с лайна. Иди, че го храни такъв. Това отделение е зоологическа градина, а не болница.

Той поглежда в килията. Поглеждам и аз. Пилето си е свършил работата, Сега клечи на пода, почти на същото място — като гълъбите след отминаването на влака. Санитарят Идва с поднос храна. Взема ключа, отваря вратата и влиза. Казва ми да остана навън. После кляка до Пилето й започва да го храни. Не вярвам на очите си. Пилето приплясква с ръце, сякаш са криле — също като малко гълъбче, когато го хранят. Санитарят ми хвърля един поглед и свива рамене.

— Забравих да ти кажа, доктор Уайс иска да те види след обеда.

— Благодаря.

Уайс е психиатърът с чин майор. Поглеждам още веднъж към Пилето и тръгвам по коридора. Зная къде е ресторантът, понеже вече закусвах там. Макар и на самообслужване, това е истински ресторант, не стол; в него се хранят докторите и сестрите; кухнята е добра. Ям и си мисля как хранят Пилето като гълъбче. Ай, дявол да го вземе, какво може да се е случило с него?

Когато влизам при Уайс, най-напред го питам какво е положението с Пилето, но той е хитрец и отбягва да отговори. Изведнъж става майор, който разговаря с някакъв си сержант.

Наблюдава ме с педерастка усмивка на лицето, сякаш и на мен ми хлопа някоя чивия. Разпитва ме какво са ми правили в Дикси. Разправям му как челюстта ми е била смазана и как са ми сложили метална част.

Когато най-напред ми казаха, помислих, че ще остана цял живот със стоманена челюст. Докторите ме предупредиха, че трябва да бъда много, много внимателен, защото един удар можел да размести гвоздеите и да ми повреди мозъка. А ето че сега вече имам стъклена челюст. Така е горе-долу добре.

Разправям всички тия работи на Уайс и изведнъж той ми става ясен. Той се усмихва, хъмка и ахка, само и само да говоря. А за мен лично пет пари не дава. Решавам да не му казвам; твърде много неща за Пилето.

Пита ме от колко време сме близки приятели с Пилето. Приятели сме, казвам, от тринайсетгодишна възраст. Разпитва ме по такъв начин, че веднага разбирам какво в същност иска да знае: дали ние с Пилето не сме малко по-инак; пита дали сме си правили чекии един на друг, дали сме си духали. Откровено казано, много от тия гадости ги има в пехотата. Стой четири часа в едно стрелково гнездо с някой, дето е по другата част, пък после ще те питам как се чувствуваш.

В същност не помня Пилето изобщо да се е интересувал от секс. Да вземем оня случай с Дорис Робинсън. Щом нищо не можа да направи с нея, значи, е безнадежден. Може пък да му действуват само птиците. Тоя шарлатан ще подскочи до тавана, ако му кажа това.

Докторът майор продължава да ме помпа, за да му кажа нещо за Пилето. Но аз не включвам на тая вълна. Да имаше поне малко по-искрен вид. Той разбира, че се въздържам да говоря. Не е чучело. Трябва да внимавам. Под тая бяла мантия се крие пагон. Той всеки миг може да вземе мерника на пикливото сержантче срещу него. Досега разговаря като лекар, но аз очаквам военщината да надделее отново. Всички доктори в армията трябва да ги направят редници.

Тъкмо си мислех това, и той си каза думата:

— Добре, сержант, върнете се при него следобед и вижте дали не можете да установите някакъв контакт. По-добър избор нямаме. А с вас ще се видим отново тук — утре сутрин в девет.

Стана. Аз отдадох чест, псувайки го наум, и не свалих ръката си, докато той не отвърна на поздрава. Копелето му с копеле!

На връщане от доктора се поразговарям със санитаря. Симпатяга; и май си е редовен. Накарах го да ми разправи за ПеСе. После ми разказа как го подложили на глад, за да експериментират е него; целта била да се докаже колко малко храна е нужна на човека. След това отишъл в някаква планина да засажда дръвчета, а в болницата работел от година и половина. Разказа ми всичко това, сякаш то е напълно естествено. Той е малко като Пилето, издържа на всичко. Истински губещите никога не губят.

Той взе да ме пита за лицето ми и аз му обясних. Прояви истинско съчувствие човекът, не като Уайс. То личеше по изражението му, да не говорим, че дори се попипа по челюстта, за да се увери, че е на мястото си. Сетне ми отвори вратата на Пилето и ми донесе стола от коридора.