Уилям Уортън - Пилето

Всичко стана точно тъй, както го мислехме. Просто да се не надяваш. След като купихме одеялата и тенджерата, харчехме пари само вечер за въртележките и влакчетата и за дъвчащи бонбони. Пристрастихме се към тях като към наркотик. И двамата много обичахме ония с червени или черни чертички и с остър вкус.

Нямахме главоболия с полицаите. По крайбрежието летуват какви ли не хора, тъй че две шляйкащи се момчета едва ли могат да направят впечатление. Нощем свивахме гнездо под дъсчената пътека, като избирахме такова място, където тя е само на два-три фута над пясъка. Сгушвахме се там, а през деня заривахме тенджерата в пясъка.

Пилето съвсем се побърка с неговото плуване. По цял ден тренираше да издържа по-дълго, без да си поеме въздух, дори когато не плуваше. Седя аз до него и му говоря нещо и гледам — очите му ще изхвръкнат; после той изпуска въздуха си и казва: „Две минути и четирийсет и пет секунди.“ Понякога ме караше да му броя. И то по такъв начин: Мисисипи — едно, Мисисипи — две, Мисисипи — три и тъй нататък. Луд човек. По цял ден „летеше“ във водата, гмурне се, появи се отново след доста време, поеме дълбоко въздух и после пак. Откри къде е местната обществена библиотека и изчете всички книги за китове, морски костенурки и делфини. Маниак. Запали ли се за нещо такова, не можеш го озапти.

Най-лошото беше, че Пилето изхарчи цяло състояние да гледа номерата на един ненормален, наречен „Зими, човекът риба“. Отвратителна история. Двата крака на тоя Зими бяха отрязани догоре, тъй че мязаше на яйце с глава и ръце. Дебелак с огромен гръден кош. Показваше се в нещо като плувен басейн със стъклена стена, все едно златна рибка в аквариум, и хората се трупаха пред стъклото да гледат номерата му. Тоя тип стана бог за Пилето. Зими, разбирате ли, можеше да стои под водата до шест минути и през това време правеше разни номера, да речем, пушеше цигари.

На мен ми омръзна да гледам Зими, та започнах да убивам времето в съседния павилион. Там двама луди мотоциклетисти се надпреварваха във вътрешността на нещо като каца. Фантастично. После имаше една жена, която се качваше на мотоциклет с кош, а в коша настаняваха един огромен рошав лъв. Надува тя мотора и обикаля в хоризонтално положение вътрешността на кацата, а лъвът през цялото време реве, та ще се скъса. На какви неща са способни хората, ей! Имаше и едно младо момче, което правеше акробатически номера на същия мотоциклет — изправи се на кормилото с краката нагоре и после обикаля кацата също в хоризонтално положение. Ама имаше страхотии перки и целите му ръце бяха татуирани. Биваше си го тоя, опитай се само да го измаризиш.

Вечер се возехме с Пилето на въртележките и влакчетата. Той все избираше такива, дето те запращат в небето. Имаше една, като я засилят, засилят, засилят — и ти се обърнеш надолу с главата, само че не си вързан за седалката. Тогава всички започваха да пищят, но не и Пилето. То само се хили. Опитах на тая само веднъж, повече — мерси.

Една вечер изпробвах силите си на една от ония машинарии, дето размахваш огромен ковашки чук, докато един звънец звънне. Три пъти поред накарах звънеца да звъни и спечелих едно мече. Наблизо стояха и ни гледаха две засукани мацета и аз подадох на едната. Заговорихме си. Бяха от Лансдаун. Пилето стои, но явно не му е интересно. Аз ги навивам да се качат с нас на влакчето. Едната е с червеникави коси и хубави, току-що напъпили гърди, които издуват пуловера й. Другата не е толкова отворена, тя по̀ подхожда за Пилето, ако изобщо има момиче, което да подхожда за Пилето.

Във влакчето държа ръката на моята в скута й, като я натискам надолу, между краката. През роклята не мога да усетя иска ли й се. Прегръщам я и тя отпуска глава на рамото ми. Докато влакчето се катери едва-едва нагоре за следващото спускане, обръщам се да видя какво правят Пилето и неговата. Той се е надвесил от вагончето и зяпа надолу, а тя гледа право напред, стиснала ръце в скута си. Усмихва ми се. Пилето нищо не забелязва. Може би си миели дали да не скочи от вагончето, от него всичко може да се очаква.

След това ги навивам да се разходим по плажа и лека-полека стигаме до нашето гнездо. Изваждаме одеялата и ги разстиламе. Момичетата нещо нервничат. Те са тук с родителите си и до десет часа трябвало да се приберат. Питам Пилето колко е часът; той поглежда небето и казва: около девет и петнайсет. Няма начин Пилето да не познае часа. Неговото момиче нервничи повече от Моето. Настоява да си тръгнат незабавно. Моята, тя се казваше Шърли, предложи Пилето и Клеър, тоест другото момиче, да се разходят до паркинга и да погледнат часовника там. Сега и аз започнах да нервнича. Вече бях готов, напирах.