Уилям Уортън - Пилето

Щом се отдалечиха, ние се хвърлихме на одеялото и взехме да се целуваме. Тя отваря уста и пъха език между зъбите ми. Аз започвам да я опипвам и бам! — изцърках се. Гледах да не разбере, но тя сигурно разбра. Продължихме да се мляскаме, но вече не беше същото. Тя повдига пуловера си и пъха ръката ми под него. Опипвам през сутиена и усещам малкото твърдо зърно. Тя се оглежда, протяга ръка отзад и разкопчава сутиена. Хващам с ръка цялата й цица. Олеле, пак ми се иска. И точно в тоя миг чуваме стъпките на Пилето и Клеър. Шърли се отдръпва и закопчава сутиена си. После си оправя косите и става. Ставам и аз.

„Вече е близо девет и половина, Шърли.“

Клеър се подава изпод дъсчената пътека. Пилето се изтяга на одеялото, от което ние с Шърли току-що сме станали.

„Добре де, щом искащ да развалиш компанията — казва Шърли. — Довиждане, Ал. Лека нощ, Пиле. Какво ще кажете да се видим утре вечер към осем при въртележката?“

Съгласявам се и те си тръгват. Аз все още треперя от възбуда, а гащетата ми лепнат отвътре. Отивам до водата уж да се изпикая и се измивам хубавичко.

Срещнахме се още два пъти, преди те да си заминат. Пилето се отегчи от цялата работа, Клеър се отегчи от Пилето, но ние с Шърли го ударихме на любов. Една вечер, когато пак се въргаляхме на одеялото, подпъхнах пръст под пликчетата й. Поопипах я. Това се казва интимна близост. Но тя ме избута и… толкоз.

Щом момичетата си отидоха, и аз бях готов да си вървим, но Пилето беше пощурял с това негово плуване. То и аз плувам, ама той по цял ден стоеше във водата. Стои, докато водата го изсмуче и той посинее от студ. После излиза, полежи по корем на пясъка, колкото да се посвести, и пак влиза. Гледам го и си мисля, че това не е никакво удоволствие, пък той през цялото време е ухилен до уши. Плува, а говори за летене. Вари го, печи го, Пилето си е такъв.

Така. След няколко седмици свършваме парите и решаваме да продадем велосипедите. И това беше нашата голяма грешка. Влизаме в един магазин за велосипеди и докато се мъчим да пробутаме нашите, забелязвам как жената минава отзад и се обажда по телефона, но това нищо не ми подсказва. През това време мъжът се занимава с нас и се инати за цената; и тъкмо когато се готвехме да си излезем, влизат две фантета.

Те ни отвеждат в участъка, като оставят колелетата в магазина. Най-напред ни обвиняват, че сме откраднали велосипедите, и искат да докажем с някакви документи, че са наша собственост. Простаци! Къде се е видяло и чуло да се издава документ, че притежаваш велосипед! После намериха имената ни в списъците за избягали. Беше ни наклеветила майката на Пилето. Хем и двамата бяхме писали, че сме добре и ще се върнем навреме за училище. Ама че кучка!

И така всичко завърши с това, че ни натовариха на влака, първа класа, с един тип, плешив полицай. Той много се надуваше, отиде да яде във вагон-ресторанта и прочие. После родителското тяло се изръси с деветдесет и два долара, а велосипедите повече не видяхме.

Моят старият ме размаза от бой. Като ме подгони в избата и удря къде свърне — било с големия си кожен каиш, било с юмруци, било с ритници. А старата стои горе на вратата и пиши: „ВИТОРИО, ВИТОРИО! БАСТА, ВИТОРИО!“ Но нищо не може да го спре, ще ме убие. Накрая не ми оставаше друго, освен да се свия на кълбо на пода и да се престоря на умрял. То, кажи-речи, наистина бях умрял. Но сгърчен на пода, се заклех пред себе си, че втори път никому няма да се удаде да ме бие така. И ще правя, ще струвам, но ще си го върна на Виторио така, че името няма да може да си каже. И ще го направя, преди да е престарял, та да може да го оцени. Той продължава да размахва каиша, а аз съм се сгърчил, закрил съм с ръце очи и уши и си мисля тия работи. Отвратително!

Лежах на легло цяла седмица. Имах вид, като да съм паднал от три газови резервоара. Целият бях син, та черен, всичко ме болеше. Но най ме болеше душата. Старата не ме пусна да се покажа навън, докато не спаднаха големите отоци по лицето ми. Виторио е много як, кучият му син. Ти припойвай и режи по цял ден шестцолови тръби, та да видим няма ли да си як. Но на шестнайсетия си рожден ден му го върнах.

Тя е толкова красива! Тя е всичко, за което съм мечтал, всичко, което искам да бъда. Не мога да повярвам, че е моя, не, не че е моя, а че е при мен. Ако не й се ще да остане, ще я пусна. Как искам да ме обича. Как искам да бъдем близки, толкова близки, колкото могат да си бъдат само живи същества. Доколко ли можем да се сближим?

Когато най-сетне върнахме с Ал парите, баща ми каза, че ми разрешава да държа птица в стаята си, стига да си уча уроците и да помагам в къщната работа. Гълъб в стая не се държи, затова се спрях на канарче.