Уилям Уортън: Татко

Това е стара воденица, която бяхме купили и ремонтирали преди десетина години. Близо е до френско село на име Морван. През лятото и другите училищни ваканции винаги отиваме там.

Излизам да рисувам, тъй като времето е необичайно меко за тази част на Франция. Чувствам се непохватен с трите чифта чорапи и с ръкавици, но светлината беше подходяща за рисуване. Има нещо особено в един пейзаж, рисуван през студен зимен ден. Цветовете са по-омекотени, по-приглушени, формите — много по-отчетливи.

Запътил съм се към гората, където Били построи хижата си. Оттам се разкрива чудесен изглед към нашето село и хълмовете зад него. Отляво се издигат две високи тополи, а отдясно пътят лъкатуши под клонести липи. Работя върху хоризонтална композиция на платно с размери около шейсет на деветдесет сантиметра.

Времето е достатъчно меко, за да не сгъстява боите, но ми става студено. Опаковам нещата и си тръгвам обратно с мисълта за чаша греяно вино. Кутията с боите и прикрепеното към нея платно са на гърба ми. Мотая се мързеливо — преструвам се, че влизам в собствената си картина, когато виждам Джаки, най-малкият ни син, да тича нагоре по пътя към мен. В ръката му се развява къс синя хартия.

Дори от разстояние разбирам, че ми носи телеграма. Французите предават съобщенията си така, че обикновено са трудни за разбиране. Достатъчно старомоден съм, за да изтръпна при вида на една телеграма — нещо необичайно тук, в дълбоката провинция. Чувствах се уязвим, беззащитен и неподготвен.

Смъквам кутията на земята. Джаки е с ботушки и яке с качулка. Изтичал е навън, без да го закопчае.

— Татко! Мама каза да ти донеса това.

Подава ми телеграмата. Прегръщам го и закопчавам якето му. Не ми се иска да отварям проклетия лист хартия.

Джаки не поглежда картината ми. Нито едно от нашите деца не се интересува от работата ми. Все едно, че работя за Ай Би Ем. Това е работата на татко: слага си дървена кутия на гърба, излиза и рисува за пари.

Вдигам кутията си и двамата тръгваме към къщи. Земята е втърдена, но без лед. Отварям телеграмата; от сестра ми е.

МАМА ПОЛУЧИ ТЕЖЪК ИНФАРКТ СТОП

МОЖЕШ ЛИ ДА ДОЙДЕШ СТОП

ОБИЧ ДЖОАН

Потресен съм. Никога не съм вярвал, че майка ми може да бъде сломена.

Когато се връщаме във воденицата, показвам телеграмата на Врон. Сядам на масата, но не съм гладен. Очевидно е, че трябва да отида. Джоан не се паникьосва лесно. Щом тя казва, че нещата са сериозни, значи е така.

Започвам да опаковам багажа си с помощта на Врон. Тя винаги излъчва спокойствие и увереност и определено внася самообладание и разум в семейството ни. Все още не мога да повярвам в това, което върша. Напускам цялата тази тиха красота. За един ден ще бъда в Лос Анджелис, в Палм, на сляпата уличка, където живееха родителите ми. Правя опити да се успокоя, опитвам се да не изплаша Джаки. Казвам му, че баба му е болна и трябва да отида да я видя. Едно осемгодишно дете трудно може да разбере какво означава това. Той няма представа колко време ще отсъствам — както всъщност и аз.

Врон ме закарва до гарата, за да взема влака за Париж, а оттам успявам да хвана директния полет на „Еър Франс“ за Лос Анджелис. Плащам осемстотин и петдесет долара за екскурзионен билет за период от двайсет и един до четирийсет и пет дни. Хубава екскурзия, няма що! Но цената е значително по-ниска от тази на редовния билет.

Бях изпратил телеграма от Париж с номера на полета си и когато слязох от самолета, Джоан и съпругът й Марио ме чакаха.

Натикахме багажа в техния микробус фолксваген: те винаги карат големи коли — имат пет деца. Потегляме и Джоан започва да ми разказва какво се е случило.

Отива да посети татко и мама, но не ги намира вкъщи. Използва възможността да пусне прахосмукачка и да измие един-два прозореца. После започва да се безпокои. Предположила, че сигурно пазаруват, напоследък те рядко излизали с друга цел — но едно пазаруване не би могло да продължи толкова дълго.

Отива с колата си до местния супермаркет и ги намира в алеята пред него. Мама седи на пейка близо до „Лъки Маркет“ с побеляло лице. Татко, напълно объркан и отказващ да повярва в това, което става, безцелно опакова и разопакова направените покупки в багажника на колата.

Лицето на мама изплашва Джоан. Закарва ги вкъщи с тяхната кола, като оставя нейната на паркинга. Вече у дома, оставя татко да прибира покупките и веднага откарва мама — въпреки протестите й — в Перпечуъл Хоспитъл. Мама е хипохондричка и обича около нея да се въртят лекари, но мрази болниците.