Уилям Уортън - Последна любов

— Да, мадам, рисувам църквата, но и не само нея. Вляво от нея на картината ми е статуята на Дидро, по-нагоре — булевард „Сен Жермен“ и аптеката, а по-нататък — отсрещната страна на улицата, „Ле Дьо Марго“ и началото на улица „Бонапарт“. В средата е камбанарията. Нефът е изобразен по цялата дължина на картината и стига до фонтана. На преден план има градинка, където играят деца, а пред нея е булевардът с автобусната спирка.

Дамата спира да се занимава с гълъбите си и се заслушва в думите ми. Затваря слепите си очи така, както прави зрящият, за да си представи нещо.

— Описвате всичко много добре. Представям си го. Бих искала да мога да видя картината ви. Живея в този квартал, откакто съм се родила. Вероятно сте много добър художник, защото мисля, че сте добър човек. Благодаря, че изчистихте сакото и ми правихте компания. Надявам се, че ще бъдете доволен от картината си, когато я завършите.

Докато тя говори, камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да звънят с хубавите си глухи и свещени тонове. Първите няколко ноти, после кресчендото, докато набират скорост. Толкова са успокояващи. Камбаните са едно от нещата, които се научих да харесвам в Париж. Недалеч чувам, че по-плътните тонове на камбаните на „Сен Сюлпис“ започват да приветстват дванайсетия час — покана за така важния за французите обяд.

Сляпата възрастна дама е започнала да прибира инструментите си. Слага настрана торбичките с храна, после изважда един по-голям сак и пръсва няколко зрънца на земята пред себе си. Сетне се обръща към мен.

— Така не забелязват, че си тръгвам и не го преживяват тежко. Кажете ми, има ли малки птичета сред гълъбите?

Поглеждам. Пред гълъбите се стрелкат врабчета, които взимат своя дял.

— Да, има врабчета.

— Някой от гълъбите бие ли ги, за да отмъкне храната им?

Пак поглеждам. Птиците се блъскат, за да се доберат до зрънцата, но не се кълват и не се бият.

— Не. Позволяват на малките птичета да вземат, каквото искат.

— Виждате ли, мосю, гълъбите могат да ни научат на много неща.

Тя взима бастуна си, става и ми протяга ръка. Стискам я.

— Утре ще бъдете ли тук, за да работите върху картината си?

— Да, освен ако не вали или не е твърде студено. Жената вдига глава и я обръща наляво и надясно като пойнтер, опитващ се да надуши някаква миризма.

— Не, утре ще бъде като днес. Надявам се да ви видя. Дамата се обръща и бързо се отдалечава, използвайки бастуна си само от време на време. Каза, че се надява да ме „види“. Сигурно е странно да си сляп и да употребяваш думата „виждам“.

Връщам се при картината си. Отбелязвам мястото, където ще нарисувам възрастната дама. Трябва да се посъветвам с нея, за да разбера дали няма нещо против. Едва ли би разбрала, че я рисувам, но трябва да го направя. Това е урок, който научавам бавно, но сигурно. Нещо, което на един човек му се струва съвършено правилно и логично, за друг може да е ужасно. Ние, хората, сме различни. Иска ми се да бях научил това по-рано. Ще я попитам утре, преди да започна да я рисувам.

Работя върху фона в продължение на няколко часа. Обикновено го правя по-бързо, но от няколкото картини с маслени бои, които съм нарисувал досега, открих, че в началото недостатъците в рисунъка или в композицията могат да бъдат приемливи, дори незабележими, но накрая се набиват в очите. Сега се опитвам да премахна всякакви такива следи от непохватност.

И все пак, вече чувствам, че ще имам същите неприятности, както и преди, с другите. Дори да нарисувам добре картината и изборът на форми и багри да изглежда подходящ, в изображението липсва чувство. Изглежда не мога да пресъздам в рисунъка силните вълнения, които поражда у мен сюжетът, Париж и самият живот. Нещо не достига. Има някаква стена от страх и плахост между мен и онова, което искам да изразя. Има и арогантност. Сякаш нямам желание да се отдам на картината и да стана част от нея. Вероятно това ще дойде с практиката, когато няма да бъда толкова погълнат от техническите проблеми. Надявам се да стане така.

Около пет часа светлината помръква. Чувствам, че съм приключил с фона. През нощта повърхността ще изсъхне и ще бъде готова за напластяването на боите утре. Ще започна с небето. Ще се опитам да изобразя онези постоянно променящи се вълшебни облаци на фона на преливащата се синева на небосвода. Тук ще използвам лазурно синята боя. Някой ден искам да опитам да рисувам на още влажното платно. Да мина от фона към напластяването на боите, без да чакам платното да изсъхне. Рембранд и някои други велики фламандски и италиански художници са го правили.