Уилям Уортън - Татко

Преди да навърша година и половина мама ме е научила да сядам на гърне. Един ден тя ме облича в бяло костюмче без пелена, за да ме заведе до Южна Филаделфия на гости у майка й. Възнамерявала да се похвали с мен: „Вижте къдравата му руса коса; вижте, без пелена е вече.“ Майка ми е била на двайсет години. Слава Богу, че съм оцелял под нейните грижи!

Приготвя ме и се отбива в тоалетната да напудри лицето си. Излиза и ме вижда пред себе си: зачервен, усмихнат, разкрачен, горд от себе си. Наакал съм белите панталонки. Тя обичаше да се хвали: „Казвам ви, напердаших го така, както никога дотогава. Смъкнах му панталонките, пълни с това , нахлузих ги на главата му и го затворих в килера.“

Случилото се отново изплува пред очите ми. Навярно причината е във вонята, мръсотията и безпомощността на татко. Ридая и продължавам да търкам. Може би плача за баща си, но най-вече заради себе си, заради онова, което се е случило преди петдесет години. А може би плача и за мама. Все едно съм детето, което обещава повече да не прави така.

Избърсвам всичко, доколкото мога. Изливам кофата в тоалетната, измивам ваната, сапунисвам и изплаквам всичко. Пръскам с боров дезодорант. Преобличам се. Връщам се при татко; той все още лежи, свит на кълбо. Уморен съм до смърт. Сега е около шест и половина. Безсънието и напрежението си казват думата.

Този път решавам да действам по друг начин. Отново затварям откритата страна на леглото със столове. После лягам напречно върху долната част на леглото му с ръка върху левия му крак. Не искам да го връзвам. Заспивам така, проснат в долната част на неговото легло. Когато се събуждам, вече е светло. Татко е все още в леглото. Поглеждам часовника си, почти девет е. Той спи.

Всичко още ми мирише на лайна — отивам в банята и вземам душ. Не ползвам ваната, въпреки че я бях почистил и изтъркал с „Аякс“. Приключвам бързо с душа си, като непрекъснато снова напред-назад между банята и спалнята на татко, докато се изсушавам, мия си зъбите и се обличам. Едва сега разбирам какво е искала да каже Врон, когато заявяваше, че в продължение на седем години не е ходила до тоалетната без бебе в скута си.

Татко се събужда около десет часа. Обличам го. Искам да се опитам да му дам закуската, като че ли всичко е наред. Настанявам го във фотьойла му до масата.

Но той не яде; само си играе с храната. Трябва да го храня. Не се съпротивлява; послушно отваря уста. Успявам да го накарам да изяде две яйца, част от кифлата и да изпие чаша портокалов сок; днес поне няма да го измъчва и чувство на глад. Наблюдавам го внимателно. Когато протяга ръка за нещо, не го улучва. Когато се опитва да се коригира, премества ръката си в обратна посока.

Пускам грамофона; този път слушаме Гай Ломбардо.

Татко съсредоточено изследва масата, краката, фигурите по покривката и, разбира се, килима. Непрекъснато се навежда опитвайки се да докосне пода. Докато мия чиниите го завързвам леко с колана на хавлиения му халат. Нищо друго не можах да измисля.

Точно когато пускам чиниите в гореща вода, поглеждам го и виждам, че се накланя заедно със стола. Изтичвам бързо към него, но преди да го достигна, той пада с глух удар на пода. Гледа ме удивено, сигурно си мисли, че съм застанал на главата си. Не се опитва да стане, само хленчи.

Чувствам се ужасно. Развързвам го и го изправям. Оглеждам го и виждам голямо черно-синьо петно на бедрото и друго на лакътя му. Не съм знаел, че възрастните са толкова чувствителни на удар. Хората ще започнат да си мислят, че бия баща си.

Денят е великолепен, слънчев и топъл. Измивам чиниите и извеждам татко на двора. Родителите ми обичат да седят там на слънце; това е сбъднатата част от мечтите им. Внимателно го настанявам в един от шезлонгите от червено дърво, изработени от него. Облякъл съм го с жилетка, сиви панталони, къси чорапи, черни обувки; нахлупил съм му шапка на главата. Ако човек го гледа отстрани, излегнат там, никога не би помислил, че нещо не в ред.

Отпускам се в шезлонга до него и започвам да говоря. Опитвам се да си спомня всичко от детството, свързано с него. Задавам въпроси, изчаквам го и след като не получавам отговор, продължавам. Говоря за братята му, за сестрите му, за родителите му, за всичко, което знам за живота му. Имам чувството, че той започва да се вслушва, но не мисля, че разбира. Слуша така, както може да слуша едно куче или едно бебе.

Затварям очи и се вслушвам в звуците. Улавям монотонното бръмчене на насекомите, тихото цвърчене на дроздовете. Чувам затръшкването на външната врата; навярно Джони отива да нахрани пиленцата, преди да тръгне за училище. По-добре е да занеса ведрото.