Уилям Уортън - Татко

Играта на светлините от телевизионния екран върху килима пощурява татко. Той непрекъснато се смъква от стола на пода; опипва повърхността или се опитва да хване светлините и сенките.

Коленича до него. Прокарвам моята ръка над килима, казвам му, че няма нищо, опитвам се да го успокоя. На няколко пъти му помагам да седне отново на стола, но той отново се плъзга обратно на пода.

Накрая го оставям на пода; не може да се нарани върху килима. Все пак прави някакви движения и това е за предпочитане — защо да седи отпуснато в стола като някакъв неодушевен предмет. Той пълзи по пода на ръце и колена, докосва и търка килима. Вече е нощ и във всичко това има нещо зловещо. Той не издава звук, пълзи и търка с ръка килима. Напомня ми за времето, когато учеше двама ни с Джоан как да излъскваме дребни монети. За мен е повече от болезнено да го гледам как пълзи на четири крака, но не знам какво друго мога да направя. Никой никога не ме е подготвял за подобно нещо. Седя в тъмното, докато той пълзи наоколо в тишината на къщата и се чувствам като попаднал в свят, населен с призраци. Знам, че трябва да приготвя вечеря, но не мога да помръдна. При внезапен звук или смяна на светлината от екрана, той отскача назад и се присвива, сякаш за да се предпази от удар, и сяда. Това е първобитният човек — човекът, преди да се изправи на двата си крака. Всяка промяна в обкръжението му го изпълва с ужас, той няма обяснение на това, което става около него. Като че ли идва от някаква друга планета: този свят тук, на Земята, му е абсолютно непознат. Погледнете го само — възрастен човек, който не може да координира движенията си. Интелектът му е изчезнал. Затворил се е в себе си.

Клякам и се взирам в просветляващото небе. Мисля за другите, които все още спят в къщата, все още в безопасност в съня си. Полски чучулиги се издигат от тревата, прелитат над тръстиките. Премятат се във въздуха и хващат насекоми. Почти като лястовиците, свили гнезда под стряхата на хамбара.

Страхувам се, че е получил сериозно мозъчно увреждане.

Казвам си, че ще е прогрес, ако успее да контролира физиологичните си нужди. Всеки час го водя до тоалетната. Понякога успява да се изпикае. Изваждам пениса му и го насочвам към тоалетната чиния, но той иска да го държи сам. Обикновено улучва тоалетната, но изпръсква стената, щом се разсее. Предпочитам да бърша след него, отколкото да го лиша от това единствено удоволствие. Урината му е със сравнително нормален цвят, не е кървава, но страшно вони.

Вечерята ни е скромна — пържени картофи и сандвич. Подавам му само по един картоф и нарязвам сандвича на парченца. Изяжда около половината.

В десет часа го водя в спалнята. Подредил съм стаята така, че да е безопасна за него. Обикновено всичко в тази стая е симетрично. Леглото е разположено така, че да е опряно в средата на стената с нощни шкафчета от двете страни. Тоалетката е откъм мамината страна, гардеробът — откъм неговата. Раклата от кедрово дърво е откъм долната част на леглото, а до прозореца има бюро. Откакто се помня, мебелите не са размествани.

Но аз направих някои промени. Поставих двете нощни шкафчета от едната страна на леглото, а самото легло преместих плътно до стената. За да не падне татко, блокирам свободната страна на леглото с три стола от трапезарията. Надявам се, че той ще бъде в безопасност. В болницата леглото му беше с високи странични прегради.

Смъквам дрехите и му навличам пижамата. Не се бори с мен, нервен е и непрекъснато се движи, но ми разрешава да му вдигам ръцете и краката. Много е чувствителен или моите движения са били по-груби, защото няколко пъти — докато му събувам панталоните или му пъхам ръката в ръкава на пижамата — той простенва или изсумтява, като че ли съм му причинил болка.

Издърпвам двата стола и го полагам в леглото. С голям труд успявам да го накарам да се отпусне назад. Вторачва се в розовия таван, очите му са широко разтворени, почти не мига, сякаш наблюдава с напрежение нещо много важно.

Мисля си, че може би възприема отпускането в леглото като изключително важно събитие; може би е загубил способността си да се ориентира в пространството. Може би фактът, че когато е легнал по гръб, вижда нещата под друг ъгъл, го изпълва с безпокойство, защото не може да приеме изменения им вид. Все едно да обърнеш кинокамера право нагоре. Опитвам се да се поставя на негово място.

Очите му започват да следят танцуващите светлини и сенки по тавана с такава концентрация, като че ли това е цял един нов свят, почти толкова интересен, колкото странно променения свят при лягането му по гръб. Вижда нещата по начина, по който ги вижда едно бебе. Ако не ставаше въпрос за собствения ми баща и аз не бях толкова емоционално обвързан, всичко, на което бях свидетел, би могло да бъде наистина омайващо. Поразително е да се наблюдава как приема света около себе си. Вероятно вижда фигури, сенки, цветове и движения в някакъв оригинален, личен план, по начина, по който един художник се опитва да възприема света и никога не успява.